При днешните сътресения в европейската история отново сме изправени пред конфликти и противопоставяне

Интервюто е по повод съвсем скорошната поява на български език на първия том от сагата „Пътуване през времето“, под заглавие „Изгубеният рай“ в превод на Зорница Китинска в българското издателство „Леге Артис“. Тази идея не се е родила внезапно. Тя е назрявала двайсет, трийсет години и не е била в днешния си размах, нали така?

• Ерик-Еманюел Шмит: Никой не трябва да бъде сведен до една-единствена идентичност

"Знаете ли, смятам, че докато работи, всеки писател е смирен. Във външния свят някои се предпазват като се показват надменни и необщителни или се преструват, че нещата идват лесно. Но работата е смирение, то е да осъзнаваш ограниченията си и да се мъчиш да надскочиш своите граници. Обожавам работата. Вероятно обожавам смирението".

И сте го доказвал неведнъж. Но мислил ли сте, представял ли сте си „Пътуване през времето“ като сага от самото начало?

"Да, да, веднага осъзнах, че това ще бъде огромен роман, съставен от няколко тома, тъй като щях да разделя разказа, за да чертая преломните моменти в нашата история. Затова веднага видях мащаба на проекта и това, което той щеше да ми коства. Затова и ми отне толкова време – трябваше да обмисля роман от 5000 страници в няколко тома, които да имат всеки свое начало и край, и тази работа, построяването на плана на романа, изискваше много усилия".

Какво Ви предизвика да изберете заглавието „Изгубеният рай“ (на фр. език в мн. ч. – бел. пр.)?

"Взех заглавието „Изгубеният рай“, което е заглавие на една дълга поема на английския поет Милтън, но го сложих в множествено число. Исках веднага да покажа, че не се каня да създам линеарна история на човечеството, възприемана като прогрес. Исках да покажа, че всеки път, когато човечеството се променя, то печели нещо, но и губи нещо. Освен това, когато човечеството се променя, то не знае, че се променя. Например ние, които преживяхме революцията в информатиката, в момента когато се появиха първите домашни компютри, съвсем не си давахме сметка, че това ще открие пътя на Интернет, на светкавичната комуникация с целия свят и т.н. Човек никога не осъзнава какво ще се разгърне вследствие примерно на някакво техническо изобретение. Това променя нашия живот, без да сме го предвидили и без ние самите да сме искали животът ни да се промени. И така, исках да покажа веднага, че ще вървя напред с острието на бръснача, а не с теорията: „Уау, човечеството върви напред“. Не смятам, че днес човекът е по-добър, отколкото по времето на Платон или Дидро, нито пък, че е по-умен. Всъщност, при днешните сътресения в европейската история виждаме, че отново сме изправени пред конфликти и противопоставяне на първични сили. Тъй че да говорим за напредък ми се струва чиста илюзия. В първия том се връщам към нашите предци преди 8000 години, в новокаменната епоха, и я наричам „изгубен рай“, защото наистина ми се струва, че това е бил момент от историята, когато хората са обитавали земята по един прекрасен начин, който ние сме изгубили. Нашите предтечи, практикуващи анимизма, са виждали Духове навсякъде – имало е по един Дух в реката, в ствола на дървото, в цветето, във вятъра и в падащия мрак".

• Ерик-Еманюел Шмит: На тази земя не липсват поводи за удивление, а хора, които да се удивляват

"Те са смятали, че цялата природата е пълна с живот, значи одухотворена. Като заключение, човекът не се е смятал за различен и не се е смятал за по-висш. Не те, а ние сме решили, че природата е единствено материя и че можем да правим с нея, каквото пожелаем. И днес това ни е довело до една планета, която започва да изчерпва своите ресурси, която се променя под натиска на човека, и която поставя под въпрос оцеляването поне на част от човечеството и на земите, каквито те са днес. И тъй, този изгубен рай е бил различно пространство и време, но и различен начин да се обитава света. По-мъдър начин, смятам аз, тъй като е по-почтителен към околната среда, към всичко живо, било то флора или фауна, защото човекът се е мислел за едно живо същество сред другите живи същества, без привилегии и привилегировано място,тоест, винаги застрашено. И именно това се опитва да разкаже този първи том – възприятието на природата като майка, която ни обгръща, която има своите сурови и брутални страни, но и от която ние представляваме един-единствен елемент. И за мен изгубеният рай са именно това смирение и тази скромност".

Колко време Ви беше нужно, за да напишете този първи том?

"Трийсет години и осем месеца. Трийсет години да изградя проекта и осем месеца същинско писане".

Това все пак не означава, че и следващите томове ще изискват толкова дълго време, нали?

"Не знам. Знам, че са тук, че е достатъчно да седна на бюрото и героите идват, аз ги следвам, вслушвам се в тях и записвам. Но този проект доста ме беше изплашил, защото си казах, че се обвързвам с 8 тома (сега завършвам третия), ала после открих, че това не е затвор. Бих казал дори обратното, особено по времето на локдауна през пандемията, светът беше затвор за мен, а аз можех да се измъкна от него, да замина, да сменя пространството и епохата, да вляза в друга кожа, накратко, цялото блаженство, което носи литературата".

А обиколихте ли местата, които описвате в „Пътуване през времето“? Или поне тези от първите три тома?

"Да, да. Но да си призная честно, не съм ходил в Ирак, макар да описах онова, което наричаме Месопотамия. Защото всеки път, когато исках да ида в Ирак, посолството ми казваше, че е по-добре да се въздържам, заради политическите проблеми. А там съм четен и превеждан, и можех да открия много интересни хора. Но да, за първия том... Всъщност той се развива недалеч от вас.

Да, след малко ще поговорим отново за това.

"Третият том говори за Египет, разбира се, там съм ходил. Разказът започва в сегашно време в Бейрут, град, който обичам страстно. В повечето случаи съм ходил на местата, които описвам. Но от друга страна, да се ходи днес на места, които са се променили, и в които дори климатът е различен, не е от особена полза. За тях човек трябва да се опре на сериозна документация и на вече съществуваща литература, за да може не да хване самолета, а да полети на крилете на въображението".

Това все пак не означава, че и следващите томове ще изискват толкова дълго време, нали ?

"Не знам. Знам, че са тук, че е достатъчно да седна на бюрото и героите идват, аз ги следвам, вслушвам се в тях и записвам. Но този проект доста ме беше изплашил, защото си казах, че се обвързвам с 8 тома (сега завършвам третия), ала после открих, че това не е затвор. Бих казал дори обратното, особено по времето на локдауна през пандемията, светът беше затвор за мен, а аз можех да се измъкна от него, да замина, да сменя пространството и епохата, да вляза в друга кожа, накратко, цялото блаженство, което носи литературата".

А обиколихте ли местата, които описвате в „Пътуване през времето“? Или поне тези от първите три тома?

"Да, да. Но да си призная честно, не съм ходил в Ирак, макар да описах онова, което наричаме Месопотамия. Защото всеки път, когато исках да ида в Ирак, посолството ми казваше, че е по-добре да се въздържам, заради политическите проблеми. А там съм четен и превеждан, и можех да открия много интересни хора. Но да, за първия том... Всъщност той се развива недалеч от вас". 

Да, след малко ще поговорим отново за това.

"Третият том говори за Египет, разбира се, там съм ходил. Разказът започва в сегашно време в Бейрут, град, който обичам страстно. В повечето случаи съм ходил на местата, които описвам. Но от друга страна, да се ходи днес на места, които са се променили, и в които дори климатът е различен, не е от особена полза. За тях човек трябва да се опре на сериозна документация и на вече съществуваща литература, за да може не да хване самолета, а да полети на крилете на въображението- да, но едновременно с това и с помощта на доста технически и научни познания".

Как събирате този вид информация, по Интернет, с консултация със специалисти или пък четете други автори?

"Десетилетия наред чета. Знаете ли, в Академия Гонкур, Бернар Пиво, който ѝ беше президент, ме беше нарекъл „хипермнезичния“ (човек с извънредно развита способност за запаметяване – бел. пр.). И това е вярно. Помня. Да, запомням всичко, което може да ме заинтригува. Понякога правя проверка за нещо, което съм научил преди десет, двайсет или трийсет години, и виждам, че съм го запаметил. Имам типа мисъл, който ми позволява да осъществя подобен проект. Освен това много съм чел и то най-различни специалисти – етнолози, археолози, историци, зоолози, биолози, хора, занимаващи се с история на медицината, разбира се, философи, специалисти по религиите. Всичко това много ме вълнува. Знаете ли, когато бях на двайсет и пет, защитих дипломната си работа върху Дидро. А защо Дидро – защото е енциклопедичен ум и е измислил първата енциклопедия в света. Аз съм привърженик на Дидро, естествено, но също и привърженик на енциклопедичното познание. Какво е енциклопедично познание? Това е познание без йерархия. Да приготвиш хляб е също толкова важно, колкото да познаваш метафизиката на Аристотел. Всъщност, май е по-важно. И аз притежавам този начин на мислене като енциклопедията от 18 век – еднакъв интерес към технологиите, философията, науките и литературата. Следователно се впускам с огромно удоволствие във всички пътища, по които мога да поема в този огромен роман.

Значи без приоритет?

"Без приоритет. Но, разбира се, при мен духовните, философски и религиозни наблюдения винаги стоят на предно място. Защото интересното в процеса на писане на „Пътуване през времето“ е пътуването през мислите, пътуването през начина, по който нашите предци са мислили света и са мислили себе си в света. Вярно е, че това ме интересува извънредно силно. И беше голямо щастие, че в първия том “Изгубеният рай“ открих тази анимистична мисъл и показах какво отношение към света носи тя. Във втория том това беше мисълта на жителите на Месопотамия, а в този момент е мисълта на египтяните. Сега мисля като египтянин от 1650 г. пр. Хр. И това е интересното в романа и което едно есе или един исторически труд не могат да дадат – чрез художествения текст и героите, които ви влизат в душата, можете да стигнете дотам да мислите като египтянин или като някой от прадедите ни-събирачи".

Известно е, че героите са най-голямата ви страст. Това означава ли, че имате реални хора за прототипи?

"О, не. Нямам нужда от това. Героите просто ми се явяват. Нямам представа откъде идват, но просто се явяват. В крайна сметка, аз съм техният първи зрител. Те ме интригуват, вълнуват ме, трогват ме, разтърсват ме. Да, това наистина е най-голямата ми страст – страстта към героите. Героите ми винаги са сложни. Искам да кажа, няма добри и лоши. Всичките имат някаква извратена и някаква добра страна. И точно това ме пали. Наистина, най-голямото щастие от писането e да бъда в услуга на моите герои и, както казахте, винаги да има съспенс, някакво очакване. Съвсем не съм автор на криминални или полицейски романи и т.н., но съм запазил тази структура на очакване. И винаги искам читателят да очаква нещо. А след това се опитвам да го изненадам в неговото очакване, едновременно да задоволя и да разочаровам или да пренасоча неговото очакване. Това е важно. А обичам и онзи миг, когато моите герои ми освободят малко пространство, за разсъждения, за размишления върху човешката природа, за нас, за начина, по който се обичаме, по който се желаем, по който си представяме Господ, по който се боим от болестите и от смъртта. Това е възможност да кажа нещо, защото писателят съвсем не е човек, който знае повече неща от другите, той просто умее да ги изкаже".

А какви са общо трудностите около този огромен проект? Като Ви слуша човек, му се струва, че просто сядате на компютъра или, както се казва, хващате перото, започвате да пишете и той сам се излива, все едно няма нищо трудно.

"То е, защото хващам перото, когато най-сетне е станало лесно. Т.е. когато съм завършил подготвителната работа и романът вече може да се излее. Помня, че когато учех философия, подхождах по същия начин към всеки философ и мислител. Концентрирах се върху всяка философия, за да я разбера, като я разчленявах и я преструктурирах. Помня, че преподавателите ми казваха: „Това е невероятно, Вие сте изчел целия Кант, целия Хегел, целия Хайдегер. Не, не бях изчел всичко, а бях чел добре. Т.е., бях се добрал до екзистенциалната и концептуална сърцевина на тези философски системи и оттам-нататък можех да продължа пътя си сам. И изглеждаше лесно. Помня, че когато преподавах философия, все на мен даваха да преподавам на студентите най-трудните автори, защото с мен те ставаха достъпни. Не мога да взема думата, докато нещата в главата ми не са станали прости. Всъщност, опитвам се да описвам сложното чрез простото. Смятам, че това е сред най-големите ми цели в моя писателски живот – да казвам сложните неща ясно и просто".

Значи философското Ви образование е много полезно, за да можете да обхванете основните проблеми на човечеството?

"Напълно. Мога да кажа, че философията води до всичко, при условие, че успееш да се измъкнеш от нея. Това означава, че тя е най-прекрасната кутия с инструменти, която някой може да даде на човешкия ум. Набор от инструменти, който ви позволява да мислите сами, да мислите дори при всички случаи не, както сега. И така, тръгнах от силно изплашеното съзнание, каквото е съвременното".

Вие сте голям хуманист. Това е сигурно, доказано и доказвано. Запазвате ли оптимизъм по отношение на добрата посока, в която се движи човечеството?

"Да речем, че оптимизмът ми е много трезв. Тоест, смятам, че онова, което ни кара да вървим напред, е злото. Много близък се чувствам до философията на историята на Кант, Емануел Кант, който казва, че злото е радикално. Хората не могат да се въздържат да вършат зло помежду си или да причиняват зло на света. Но прекаленото зло ги принуждава да вършат добро. Тоест, нужно е да има катастрофи. Нужно е да има световни войни. Нужно е да има касапници, за да си каже човекът „Никога повече“. Как иначе да стане? Кант казва, че един ден войните ще бъдат световни и трябва да създадем една организация на нациите. И ето, създадохме я, все още не е особено ефикасна, но сме на правилния път".

Значи, това е правилната посока.

"Така е. Днес има световни организации, Световна здравна организация, Световна търговска организация и пр., и пр. Неща, които съвсем естествено не са съществували в миналото. Но всеки път си даваме сметка, че този напредък е постигнат чрез катастрофа. Тоест, напредъкът е съставен от мъзгата на бедите, от мъзгата на трагедията. Според мен у човечеството няма воля за добро, а воля за най-малко зло. Следващият път трябва да не е така страшно. И тогава човечеството изведнъж тръгва напред, опитва се да намери решение и се преобразява. Затова мисля, че човечеството, разбира се, ще продължи така, тоест, да върви напред чрез катастрофа. И все пак да върви напред. Оптимист съм, но това е трагичен оптимизъм".