На 21 октомври се навършват 150 години от рождението на Екатерина Каравелова – една от забележителните жени на България от края на XIX и първата половина на ХХ век. Надарена със смелост, решителност и талантливо перо, тя оставя ярка следа след себе си. Родена е в Русе – в престижната махала Вароша. Осиротява рано и едва 10-годишна е заведена от влиятелните си родственици в Русия. Там е  настанена в дома на генерал Всеволод Лермонтов и съпругата му – аристократка от Петербург. След осем години завършва гимназия със златен медал. Завръща се в родния си град през 1878-а, няколко месеца след Освобождението на България. 

“Екатерина изглежда като малко островче сред едно море от хора, привикнали към традиционния патриархален живот у нас” – разказва за Радио България ст. н. с. д-р Цветана Кьосева, автор на книгата “Първите дами на Царска България”. В изданието са представени съпругите на министър-председатели от Третото българско царство. Един от очерците е посветен на Екатерина Каравелова. „Тя получава образование в Русия, но най-важното, тя се възпитава в едно московско аристократично семейство, което й дава много повече от образование – продължава д-р Кьосева. - Дава й обноски, финес, чувство за такт. Дава й невероятна опитност да се справя  в трудни ситуации.”

В Русе Екатерина учителства, при това изключително успешно. Две години след завръщането си в родината се омъжва за Петко Каравелов, когото познава от Москва. 17-години по-голям от нея, той е сред най-известните политици на нова България. Четири пъти е министър-председател в бурните следосвобожденски години. Прочут е със своята начетеност и честност, но и със своята разсеяност. Постепенно Екатерина става не просто безценен помощник за него, но и “държавник в сянка”, както отбелязва д-р Кьосева:

„За него говорят, че дори пиел от чашата кафе, в която преди малко си е изгасил цигарата, че непрекъснато си губел книжата, документите, с които е трябвало да работи. Виждайки тази негова разсеяност, и отчитайки, че той е отговорен за съдбата на държавата, Екатерина го придружава навсякъде. Тя се грижи за държавните дела и, когато той има срещи в различни кметства или с представители на обществеността, тя си записва в тефтер исканията им. А като се върнат в София, сяда и започва да пише заповеди. Екатерина се държи много мъжки в трудни ситуации. Казват, че когато в Сръбско-българската война през 1885-а сръбският крал Милан наближава София и цялото правителство е в паника, Екатерина се качва на файтон и тръгва да се разхожда по улиците, за да докаже, че няма паника и всичко е наред. Бих я определила като „жена-Бисмарк”, способна добре да се  ориентира, да не изпада в паника и да отстоява в трудни моменти позициите си.”

По време на Балканската война Екатерина Каравелова е главна милосърдна сестра във Военното училище. В Първата световна война отново дава личен пример, грижейки се за ранените и болните. Нещо повече, гражданското й чувство я кара към края на военните действия да замине за Русия. Там търси съдействие във влиятелни политически кръгове за България, която е сред губещите в световния конфликт. А през 1919 г. от името на Българския женски съюз отправя протест до Великите сили против клаузите на тежкия за страната Ньойски мирен договор. Тя е и председател на българската секция към Международната женска лига за мир и свобода. Участва в нейни конгреси в чужбина, обикаля страната с беседи в полза на мира. И още един щрих от богатата й биография: той е свързан със спасението на около 50 хиляди български евреи в годините на Втората световна война. Както посочва Цветана Кьосева в книгата си, на 25 май 1943 г. в дома на 83-годишната Екатерина Каравелова идват равинът д-р Хананел с още две жени, поели риска да нарушат полицейския час. Те я молят да предаде писмо до цар Борис ІІІ с искане за отмяна на депортирането на евреите. Тя също подписва писмото и добавя към него думите: “Синко, и ти си баща, не прави никому зло.” А после сама тръгва по тъмните софийски улици, за да го предаде на княгиня Евдокия, сестра на царя. Щрих от достойното поведение на известни и неизвестни българи, успяло да спре депортацията. 

“След 9 септември 1944 г., когато на власт идват комунистически правителства, тя е принудена, както и много други представители на старата буржоазна класа, да подпише декларация за лоялност – казва д-р Кьосева. - Чест й прави, че отказва и до края не приема политиката на новата власт. Умира през 1947 година, останала неразбрана от новите властници. Въпреки това обаче, Георги Димитров, който тогава е министър-председател, разпорежда на Екатерина Каравелова да се направи държавно погребение в двора на църквата “Свети Седмочисленици”, където е погребан и нейният съпруг.”

Личният живот на Екатерина Каравелова е белязан от трагични събития. Тя ражда три дъщери, губи и трите. Историята на третата й дъщеря Лора и бракът й с големия български поет Пейо Яворов са в основата на литературни и филмови произведения. Изпепеляваща страст, която завършва със самоубийство и за двамата. Работейки върху очерка за Екатерина Каравелова, д-р Кьосева се е опирала на нейните прекрасно написани спомени, на публикации в някогашния печат за дейността й,  на изследвания от известни български учени. Открила е и интересни документи в архива на Народната библиотека.