Въведение Богородично е един от дванадесетте големи християнски празници. Посветен е на въвеждането на тригодишната Мария в Йерусалимския храм от родителите й Йоаким и Анна. Българската православна църква отбелязва празника на 21 ноември. С решение на Св. Синод от 1929 г. в България Въведение Богородично се чества и като Ден на християнското семейство и на православната християнска учаща се младеж. В този ден децата нямали учебни занятия и отивали на църква заедно с родителите си. После заедно чествали празника в тесен семеен кръг. Семейното посещение на храма напомняло на родителите за духовните им задължения към децата – да ги научат още от рано на християнските добродетели. За съжаление, след дълги години атеистично възпитание по времето на комунистическото управление на страната празникът загубва някогашното си духовно значение за голяма част от българите.

Как изглежда днес едно съвременно християнско семейство? Разговаряме с Албена и Павел Якимови, венчани в Божия храм преди десет години. “В днешно време е много трудно човек да създаде семейство, а след това да го съхрани и опази от изкушенията и препятствията, които непрекъснато възникват – казва Павел. – Семействата се разделят, защото няма заряд, няма го ядрото, което да сплоти хората в него. А това е именно вярата. В старобългарския език думата за съпрузи идва от сопрегати /впрегнати заедно/. Това по недвусмислен начин показва, че каквото и да става - пътят е един, посоката една. Двамата заедно вървят към общата цел. Ако единият изостане, другият трябва да го издърпа. Каквото и да прави, семейният човек има отговорността да мисли първо за семейството си, за половинката си, а след това за всичко останало.”

“За вярващия не е толкова трудно да бъде семеен в съвременния свят – допълва съпруга си Албена. – Не защото няма изкушения, а защото и двамата съпрузи са отправили взор към Бога. Когато с Павел взимахме решение дали да се венчаем, нашият свещеник ни каза нещо, което още помним: "Хората днес се разделят, заради кърпичката". Зачудихме се какво означават неговите думи. В последствие разбрахме, че да живееш за вещите си, значи да угаждаш на собствения си егоизъм. Когато духовният център не е изместен, си даваш сметка, че човекът до теб е твоя половина, твой партньор, твой приятел, твой пристан. Тогава различията се приемат по-лесно и човек оценява нещата много по-спокойно. Мисля, че съвременният човек, който не е вярващ, прави една много голяма грешка. Той си казва, че другите трябва да го харесват такъв, какъвто е. Това е голямата уловка – човек не желае да промени себе си, а иска да промени другия и да го моделира според разбиранията си за добро и зло. От тук идва и разминаването със смисъла на брака – любовта и семейният живот не са това, което получаваш, а което отдаваш. Казано е, че "любовта е непрестанно благодарене един на друг". Мъжът благодари на жена си за това, че го подкрепя, че е винаги до него, а тя му благодари за закрилата и опората. Това е в основата на истинските семейни взаимоотношения.”