„Предпочитам хората да ме познават като художник, който се занимава с други неща” – казва за себе си Росен Марковски и нека така бъде. Той e художник, при това изключително добър и космополитен в работите си, който свири на китара, прави интериорен дизайн за голяма верига заведения, интересува се от фотография, кино, литература и изобщо от всичко, което поражда чувството на създаване на арт. Росен е твърдо убеден, че най-искрена е детската рисунка и в доказателство цитира един от учителите си Пикасо – „80 години ми трябваха да се науча да рисувам като дете”. „Аз съм на мнение, че всички деца се раждат художници и в първи клас, когато започват да ги учат как се рисува, ги развалят. Аз искам да помня и това е моето рисуване, това е което ми харесва” – казва Росен и като деца двамата започваме да рисуваме контурите на картината му живот.

Марковски е роден и израснал в Троян. От съвсем малък рисува и свири. Дори си спомня, че когато бил шестгодишен баща му трябвало да преправи грифа на сглобена за него китара, за да му е по мярка. Днес признава, че било на кантар на кое артистично поприще ще се спре. „След като ме приеха в Художественото училище в Троян колебанието изчезна и свиренето остана само хоби за мен. Със сигурност не е имало трезва логика при избора ми, явно четката е била по-силна от китарата” – казва той. След това признава, че може би е избрал платното и защото е особняк, индивидуалист, а музиката все пак е групово изкуство и нещата при нея не винаги зависят само от един човек. Разбира се, че и на него са казвали, че артист къща не храни, още повече че амбицията на родителите му е била да стане архитект, защото бил добър и в математиката. „Но аз бях категоричен и те ми казаха да си чупя главата. Оттогава си я чупя” – разказва през смях Росен.

Пристига в София, за да кандидатства в Художествената Академията. С казармените години опитите за успех продължили четири години. Ясно помни как първата година му писали пълна двойка по рисуване. „В такива моменти всеки си казва – станала е грешка, а после те обзема апатия и съмнение в собствените ти възможности. Аз бях толкова отчаян и толкова ме беше срам, че отидох сам на море, скитах се по улиците и не исках да виждам никого”, спомня си Росен. На следващата година изкарал толкова висока оценка, че влязъл първи в специалността си – „Силикатни форми”. Днес смирено отбелязва, че не е научил кой знае колко по време на следването си и определя Академията като място, което ти дава самочувствие, а не талант. „Тя ти дава време да свикнеш с мисълта, че се отдаваш на изкуството и няма връщане назад. Пропивате с усещането, че си художник и те вкарва в кухнята на нещата”. Голямата му любов е живописта и връзката им е сериозна и характерна. „Навлизайки в история на изкуствата най-много ми допадна импресионизмът и френските художници, които са го създали. Мога да кажа, че това са учителите ми и те са единственият ми критерии, други нямам”, категорично заявява Марковски. Рязко допълва, че не признава българската школа, защото я смята за измислена и изкуствено създадена вследствие на руската. Типично ярко изявление на един импресионист мисля си аз.

Музата Евгения

Всеки мъж има нужда от вдъхновение в женски образ, артистът още повече. Неговата единствена муза има името Евгения. Тя Е и няма друга вече 21 година. Ядосва се, че Евгения никога не коментира картините му и дори не казва дори, какво й харесва. „Но през цялото време ми даваше храна, желание за работа, като истинска муза” допълва Росен.

Музиката

И докато в личния си живот художникът е последователен и отдаден само на нея, то в работата си има известни забежки. Най-продължителната разбира се е музиката. „Аз до казармата свирех много интензивно на всякакви места и в един момент реших, че трябва да се отдам на живописта. Подарих китарата си и реших, че повече няма да свиря. Няколко години по-късно, в градинката на „Кристал”, седяхме с разни художници и дрънчахме на разни кухарки и един приятел каза – защо не си направим рок група. Така постепенно с колеги художници се събрахме и направихме бандата „Три и половина””. Първоначално започнали да си подаряват парчета за рождени дни и други лични празници и накрая събрали достатъчно за цяла тава. През 2000 година излиза първият албум на бандата, съпроводен с много участия и свирения пред десетки хора публика. За съжаление в края на 2009 година басиста Христо Стоянов-Еци губи борбата с рака и групата се разпада. Росен казва, че днес продължават да се събират отвреме-навреме в различен състав и свирят парчетата на „Три и половина”.

Обяснява ми, че до голяма степен свиренето и рисуването му си прилича. „Аз не съм виртуозен китарист и нямам желание да бъда. Не съм нежен и изтънчен. Точно каквито са ми рисунките, такова ми е и свиренето”. Останалото го оставям на въображението ви.

„Художник е начин на живеене”, в това е убеден Марковски. „Не може примерно да имаш лош живот и да рисуваш добри картини, не може да имаш спокоен и охолен живот и да рисуваш мъката в човек. Много е важно с кой си пиеш кафето и как се чувстваш”, в това се убедил с годините. Днес за себе си казва, че е антиглобалист, който се опитва да се откаже от ненужните вещи и удобства, като печка, хладилник и телевизор. „От известно време не си карам колата и се движа с ролери или колело и виждам, че така ставам все по-щастлив. Мечтата ми е да нямам телефон”.

А иначе от аудиоинтервюто с Росен Марковски ще разберете повече за международния проект „3DАкт”, който направи преди месеци, за изложбата му „Париж” с рисунки от града на любовта, ще чуете невероятната история как е попаднал в ателието на Пикасо там, ще разберете какво ще покаже в предстоящата си изложба на 2 ноември в Будапеща и къде е общото между детското в една рисунка и еротиката. А останалото е някъде между цветовете, снимките и нотите, създадени от Росен Марковски.

Снимки: личен архив