Старинни ритуали за зачеване от Южна България

В новата си книга Вихра Баева разказва за старинните ритуали за зачеване и за нишките, които свързват народните вярвания с християнския култ към Богородичния пояс

Подобно на други европейски страни, през последните десетилетия България страда от демографска криза – населението й все повече намалява и застарява. Една от причините за този тревожен процес са репродуктивните проблеми на младите семейства: според статистиките между 200 и 300 хиляди двойки от 8-те милиона българи не могат да имат деца въпреки желанието си. Невъзможността на семейството да се сдобие с наследници е сериозен проблем, за който се търсят различни решения. Въпреки развитието на медицината, лекарствените средства и технологиите за зачеване ин витро, много двойки все още се обръщат към старинни ритуални практики. Те нямат рационално научно обяснение, но са мотивирани от вярата и традицията.

Такъв пример откриваме в Горни Воден, в миналото самостоятелно село, а днес квартал на Асеновград. Там се намира църквата „Успение Богородично”, популярна като „Златната ябълка”. Патронният й празник се чества на петата събота от Великия пост, две седмици преди Великден. Тогава, освен празничната литургия, се извършва и уникалният обичай Златната ябълка: на вярващите се раздават осветени ябълки за здраве. След като са постили, съпрузите, които искат да имат дете, разделят ябълката помежду си и я изяждат на гладно заедно със семките, иначе казано, причестяват се с нея. Наред с това се изработват и специални коланчета за рожба – църквата се обикаля три пъти с памучен конец, който се сгъва, засуква се като мартеница и жената, която иска да забременее, го носи на кръста си 40 дни. Очевидци разказват, че Златната ябълка е помогнала на много семейства да се сдобият с рожби. Има обичай децата, дошли на бял свят благодарение на Златната ябълка, да се кръщават в същата църква и да се носят дарове на Богородица в знак на благодарност.

© Снимка: Вихра Баева
На празника "Златната ябълка" в Горни Воден

Особен ритуал за зачеване, отново чрез опасване с конец, се извършва и до днес в най-малкия български град – Мелник. Там се почита Богородичният пояс – чудотворна реликва, останала от Божията майка след нейното Успение. Сред местните хора поясът е известен с названието „света Зона” (от гръцкото зони – пояс). На него е бил посветен голям манастир, който впоследствие е разрушен и днес на мястото му се издига скромен параклис. Независимо от това, той привлича множество вярващи от околността, особено на патронния си празник 31 август, когато се отбелязва Полагане Честния пояс на Пресвета Богородица. При чудотворната икона, също известна като „Света Зона”, се освещават червени конци, които жените носят на кръста си, за да заченат и да станат майки. Тук не се ядат ябълки, но в близкия Роженски манастир расте стара лоза, чието грозде също се смята за чудотворно.

© Снимка: Вихра Баева
Параклисът "Св. Зона" край Мелник

© Снимка: архив
Богородичният пояс от Ватопедския манастир

Според преданията Честният пояс на Божията майка е запазен и до днес и продължава да върши чудеса. Различни храмове претендират, че съхраняват части от него, но повечето православни християни вярват, че той се съхранява в манастира Ватопед на Света гора. Тъй като жените нямат достъп в монашеската република, те не могат да се поклонят на реликвата и да се помолят пред нея. Затова монасите изработват специални коланчета, които освещават при Честния пояс и раздават на вярващите. Тези коланчета също се смятат за чудотворни – помагат при тежки заболявания и особено при бездетство. Макар и рядко, поясът се изнася извън пределите на манастира – наскоро например той гостува в Русия, където бе посрещнат с изключителна почит.

И така, в съвременния свят на високи технологии и научни постижения все още не са изчезнали древните ритуали за зачеване и раждане на дете. Медицината със своите скъпоструващи и продължителни процедури не е успява да помогне на всички. Много хора все още се обръщат към християнската вяра и традициите на предците си. Може би защото те дават не само надежда за практически резултати, но и духовна опора, лекуват не само тялото, но и душата, приобщават човека към сферата на божественото.

Авторката работи в Института за етнология и фолклористика
с етнографски музей при БАН