Легенди и предания за българските планини

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Обиталище на божества, но и на страховити сили, планините са обект на почитание в нашата традиция. В народните митове, приказки и легенди те са живи същества, понякога богове, но винаги с индивидуална съдба. Както и всяка от планинските ни вериги има свой характерен облик и нрав. Родопите галят окото с меките си очертания, Пирин е красив, но суров. Рила е величествена. Стара планина, която преминава през цялата територия на страната ни, като истински страж е пазела и северната, и южната й част в далечните времена на завоевателни битки.

Перун – главният славянски бог, живял в планината заедно със сестра си. С хубостта си Перуника светела по-силно от слънцето. И както често се случва в народните приказки, освен неземно красива тя била сръчна и работна. Цяла зима седяла на стана, а напролет отивала до езерото – за да избели изтъканото платно. Работела по цял ден, а платната простирала на близкия връх. Много млада Перуника се разболяла и умряла, а на гроба й израсло синьо-лилаво цвете. Хората го нарекли перуника, а върхът, на който простирала белите кенари, и до днес се нарича Момин двор.

Перун - М. Пресняков

С Перун е свързано името на самата Пирин планина, която местните хора наричат и Перин. За живота на славянския бог и до днес се разказват още легенди, които обясняват наименованията на местности, езера и върхове. Според една от тях, когато християнството било прието в България, Перун се оттеглил на най-високото място в планината. Един свещеник от селата, разположени в подножието, решил да отиде и да му занесе дарове – в знак на почит и желание за разбирателство. Ходил той дълго и решил да си почине край езерото, в което Перуника белела платната си. Езическият бог седял нависоко и не го видял. Без да иска, Перун съборил камък, уцелил човека, който паднал в езерото. Оттогава то се нарича „Попово езеро”, а името на малкото островче в средата е „Попова капа” – защото там останала калимявката на свещеника.

Някои от преданията за планините говорят за още по-далечното минало, когато по нашите земи са живеели тракийски племена. Една легенда разказва как са се появили Стара планина и Родопите. Според най-разпространената версия някога те били брат и сестра, деца на морски бог. Момчето се казвало Хем /от Хемус, тракийското име на Стара планина/, а момичето – Родопа. Един ден веселите им игри разгневили върховния бог и той превърнал Родопа в планина. От страх Хем също се вкаменил в мига, в който я погледнал. В друга легенда Родопа е красива девойка, която имала омайващ глас. Който я видел и чуел, оставал като омагьосан. Влюбила се Родопа в най-обикновен момък. Изборът й разгневил боговете и те я превърнали в планина.

В съкровищницата на българския словесен фолклор има и безброй легенди, основани на истински събития. Според местните разкази сред тях е преданието за Тодорини кукли – група от четири скалисти върха в Западна Стара планина. В Спанчевци – едно от селата в района – живяла някога красивата мома Тодора. Било есен – време за седенки и огньове на открито. Събрала Тодора своите дружки. Напалили огън на двора, започнали да предат, да пеят и да играят хора. Дошли и момчетата от селото. Те измислили облог – която мома най-бързо изпреде куклата си /на местен език „кукла” означава „къделя”/ тя ще се омъжи за най-красивия момък. Точно тогава луната огряла планинските върхове, а Тодора изрекла: „Не най-красивия, а най-юначния! Който се качи сега на връх планината и забие кол, той е най-смелият сред вас!” Младежите се умълчали. Знаело се, че нощем в планината витаят страховити вили и самовили. Човек можело и да не се върне жив оттам. Тодора предяла бързо и не продумвала и дума. Първа изпрела къделята и решила да отиде сама на върха и да забие там хурката си. И го сторила. Тръгнала да си ходи, но нещо я дърпало назад - в тъмнината била забила с хурката долния край на престилката си. Подхлъзнала се по сипея и паднала в пропастта. Оттогава чукарите се наричат Тодорини кукли.

В други села наоколо пък разказват една история, за която също твърдят, че е истинска. Отново е за красива Тодора. Този път – прочута песнопойка. Искали я момци от близо и далече, но тя си избрала Иван. Той бил овчар и с месеци оставал в планината. Оттам свирел с кавала си, за да го чуе Тодора, а тя му отвръщала с песни. Родителите й настоявали тя да се омъжи за богат големец и уговорили сватбата. Избягала Тодора и тръгнала да търси своя любим в планината. Високо, високо, в една махала, намерила къщата му. Оказало се, че той отдавна е женен и има деца. Девойката, загубила ума и дума, се отдалечила в една пустош. Носела със себе си торба момински дарове, приготвени с любов за сватбата с Иван. Наредила по близките дървета даровете, говорейки им, че са сватбари. А себе си принесла в дар на планината – хвърлила се от една скала. Там, където капели сълзите й, се появили лековити извори. А дърветата, които дарила, се вкаменили и хората ги нарекли Тодорини кукли.

Споделете

Легенди и предания за българските планини

Още от категорията

Регионалният етнографски музей в Пловдив помага за възраждането на древния занаят плъстене

Естер Вилемс – хореограф от Хага: Душата на българина е кодирана в танците

И български ритми звучаха на детски фолклорен фестивал в Марибор

Българско Национално Радио