На 12 декември в София се състоя премиерата на една интересна документална творба – „Разбърканите нишки. Филм за Голо бърдо”. Негов сценарист е доц. д-р Веселка Тончева от Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей към БАН. Тя от години изследва българската общност във високопланинската област Голо бърдо, намираща се на границата на Източна Албания и западната част на Република Македония. На албанска територия в тази област са 21 села, в някои от тях населението е смесено – християни и мюсюлмани. Продуцент на лентата е филмовата къща „КАЙА вижън”. 45-минутният филм е финансиран от фонд „Научни изследвания” към МОМН. В него могат да се видят интересни старинни традиции, които са живи и днес.

„Разбърканите нишки” е метафорично заглавие, защото животът на тези хора представлява едни оплетени нишки, разказва доц. д-р Веселка Тончева. – След Балканските войни от 1912-1913 г. областта Голо бърдо е включена основно в територията на току-що формиралата се албанска държава. По-късно местните хора преживяват тоталитарния режим на Енвер Ходжа. А когато през 90-те години на миналия век се отварят границите, могат да избират между България, Македония и Албания.

Темата за идентичността е деликатна и не може да бъде еднозначна. Има хора, които се определят само като голобърдци, т.е. основно е мястото, защото това е земята, която са наследили от предците си. Те се сравняват с бесарабските българи, които също живеят извън родината си. Но, за разлика от тях, по времето на Османската империя те не са напуснали българските територии, а са останали по тези земи. В Република Македония те са определяни като македонци, а в Албания – като част от славяноезичното население. По-възрастните, чийто спомен е по-силен, казват, че дедите им са българи. Някои от младите хора избират и македонска идентичност, дори и албанска. А локалното самоопределяне като голобърдци пък има някакъв защитен характер. И до ден днешен децата научават официалния албански език на 6-годишна възраст, когато тръгват на училище. В семейството говорят на майчин език. В крайна сметка всичко това са едни преплетени нишки. Асоциацията с нишките е свързана и със стана, който непрекъснато се появява и който дава ритъм на филма.

Друга тема във филма са песните на Голо бърдо. Основно се разделят на два пласта – ритуалните обредни песни, които жените и до днес са съхранили, и мъжките песни. Последните са по-нови и по-популярни, научени от други места, където мъжете са пътували. Голобърдци са известни със своите гурбети. Те са много добри строители и още по време на Османската империя са пътували свободно в нея и до най-отдалечените й краища, за да строят. Когато попиташ голобърдци за миналото, темата за Енвер Ходжа и социалистическа Албания неизбежно излиза на преден план. Едни хора си спомнят само лошата страна на това време, други обаче си припомнят спокойствието, когато не са се страхували за имуществото и живота си. Визиите им за миналото също са „разбъркани нишки”.

Годините на тоталитарния режим присъстват във филма с архивни кадри, предоставени от Сръбските радио и телевизия. Ето какво споделя режисьорът Екатерина Минкова:

Филмът започва и завършва с Фуат Толя, при когото бяхме отседнали и който, образно казано, играе ролята на местния мъдрец. Обичам да снимам по селата, защото всички са много естествени. Хората, които изпълняваха песните и танците, имаха вроден артистичен талант. Срещнахме малки трудности при общуването. Ние разбирахме почти всичко на голобърдския говор. На местните жени обаче им беше по-трудно, дори да ставаше въпрос само за сменено ударение. Мъжете като по-мобилни търсеха всякакви начини за комуникация. Най-впечатлена бях от правенето на халвата, която се раздава вечерта преди сватбата. Слага се в огромен казан. Пали се огън и при температура от 30-40 градуса навън едни мъже непрекъснато трябва да я бъркат, за да не загори. Нужни са огромни количества захар, брашно и олио.

С приготвената халва се гощава цялото село. Това е вечерта на халвата и на кумството, когато всички играят хора на мегдана. Доц. Тончева обяснява, че преди тази халва се е раздавала в ръка, а днес се пакетира. При обредните дни семейството на младоженеца се подпомага с различни продукти. Любопитно е, че в деня на житото например там се събират само жени.

Целта на филма е запознаването на българския зрител с областта Голо бърдо. По думите на доц. Тончева, Албания е страна, която днес се развива много бързо, а връзката на България с нея би могла да бъде точно Голо бърдо.

Снимки: личен архив на доц. д-р Веселка Тончева