Съединението на Северна и Южна България от 6 септември 1885-а е сред най-забележителните събития в историята на нова България. То е успешна стъпка в осъществяването на национално-обединителната програма на българите, продължение на националната ни революция. Само седем години след Освобождението от османско владичество през 1878 г. българите от двете страни на Балкана дръзват да нарушат Берлинския договор на Великите сили и с рядко срещана в историята възхитителна единност и патриотизъм да докажат политическата си зрялост и волята си за свободно развитие.

Процесът на формиране на българската нация завършва в основни линии през 70-те години на ХІХ в. Този процес включва стопанско възмогване, създаването на собствена култура на базата на единен език, борбите за самостоятелна църква и държава, утвърждаване на самосъзнанието за принадлежност към една общност. Естествено създалите се исторически и географски граници на българската нация обхващат земите на Северна България от Черно море до Ниш, на Тракия до егейското крайбрежие, на Македония до Охрид, Дебър и Струга. В резултат на националноосвободителните борби, на героичното и саможертвено Априлско въстание от 1876 г. и последвалата го Руско-турска война от 1877-1878 г., България е освободена. А с мирния договор, подписан на 3 март 1878 в Сан Стефано край Истанбул, е възстановена в приблизително същите граници.

© Снимка: архив

„Берлински конгрес”, художник Антон фон Вернер, 1881 г.

Ръководени обаче от своите политически интереси и егоистични цели, Великите сили не приемат така очертаните държавни граници. И на Берлинския конгрес през юли 1878 г. вземат съдбоносни за българския народ и за бъдещето на Балканите решения. Съгласно подписания договор българската нация е разпокъсана териториално на пет части. За свободното (макар и васално на султана) Княжество са определени земите на Северна България със Софийска област. Територията на Южна България, наименувана Източна Румелия, получава статут на турска провинция с административна автономия. Македония и освободената в Руско-турската война от 1877-78 г. част от Одринска Тракия са върнати на Османската империя. На Кралство Сърбия са дадени териториите около Пирот, Ниш и Враня, а Северна Добруджа - на Кралство Румъния.

Берлинският договор е подписан от държавници на Англия, Франция, Германия, Австро-Унгария, Италия, Русия и Османската империя. Той пренебрегва естественото за всеки народ право за самоопределяне и поражда проблема за пълното освобождение и обединение на всички българи в рамките на единна, национална и свободна държава. За неговото решаване българският народ води десетилетни борби, пътят на които ще бъде запомнен с Кресненско-Разложкото въстание (1878), четническите акции на ВМОРО, славното Илинденско-Преображенско въстание (1903 г.), войните за национално освобождение и обединение (1912-1913). Общонародният стремеж за постигане на националния идеал добива своя първи успех със Съединението на Източна Румелия с Княжество България през 1885 г.

Макар Берлинският договор да поставя Източна Румелия в най-благоприятно положение спрямо другите неосвободени земи, тук наченалото от 1878 г. съединистко движение не угасва. В общонародния стремеж за постигане на националния идеал инициативите се подхващат ту от правителствата на България (1880 г.), ту от управляващите среди на областта (1884 г.). Съединението е програмен възглед на политическите партии, главна тема на печата и основание за патриотичните действия на бежански и други дружества.

© Снимка: архив

Ръководството на Българския таен централен революционен комитет (вторият от ляво на дясно – Захарий Стоянов).

На 10 февруари 1885 г. в Пловдив се създава таен революционен комитет с председател прочутия автор на „Записки по българските въстания”, публицист и апостол от Априлското въстание Захарий Стоянов. Първоначалната цел на комитета е борба за освобождението на Македония и за „обединението на целокупния български народ, разпокъсан от Берлинския конгрес на пет части”. Няколко месеца по-късно, въз основа на реалистичния анализ на неблагоприятната международна обстановка и на собствените си възможности, Българският таен централен революционен комитет ограничава действията си до подготовката за съединение на Южна със Северна България под скиптъра на княз Александър І Батенберг.

БТЦРК развива мащабна организационна дейност. На 28 май 1885 г. излиза първият брой на Захарий Стояновия в. „Борба”, малък вестник с голяма и ясна цел – да пропагандира и обосновава необходимостта от съединение. И „Борба” наистина става знаме на борбата.

На 6 септември 1885 г. Българският таен централен революционен комитет в Пловдив, с подкрепата на войската и обществеността, провъзгласява Съединението на Източна Румелия с Княжеството. Главният управител Гаврил Кръстевич е свален от власт като знак, че провинцията се откъсва от властта на Османската империя. На 8 септември с нарочна прокламация княз Александър I Батенберг признава Съединението и “приема от сега нататък да бъде и се именува княз на Северна и Южна България”.

© Снимка: muzeini-relikvi.net

„Посрещане на Княз Александър I в Пловдив на 9 септември 1885 г.”, худ. Пиетро Монтани

Одобрено безусловно от българите, Съединението пряко засяга интересите на Турция и драстично нарушава Берлинския договор, което означава, че признаването му ще зависи от одобрението на Великите сили. Европейските държави осъждат самостоятелния български акт и нито една не се обявява в негова категорична подкрепа. Най-недоволна е Русия, тъй като Съединението е обявено без знанието и съгласието й. Нейната отрицателна позиция формира противоположното мнение на Англия, която открива възможност да разклати руското присъствие в България. Европейските правителства решават, че българският въпрос трябва да се обсъди на посланическа конференция в Цариград.

В месеците септември-октомври 1885 г. правителството на Петко Каравелов развива разностранна дейност за укрепване на обединителния процес. Не успява обаче да предотврати войната, която Сърбия, настроена против Съединението, обявява на България. На 2 ноември 1885 г. сръбската войска под върховното командване на крал Милан нахлува вероломно в България. Същият ден, с нарочен манифест, княз Александър І призовава българите да се вдигнат на защита “на своето отечество и свобода”. Сръбското настъпление продължава само пет дни – толкова, колкото са необходими на българските части да се изтеглят от Южна България, за да пристигнат на западния фронт. Решителният ден на войната е 7 ноември 1885 г. при Сливница, където българските войски разбиват сръбските дивизии. В следващата седмица българската армия минава в настъпление по целия фронт. Сърбия е принудена да признае поражението си и да подпише мирен договор с България.

© Снимка: архив

„Сърбите се молят за мир”, пощенска картичка от 1885 г.

Победата на българите в първата отечествена война спечелва уважението и възхищението на европейската общественост и прави невъзможно разделянето отново на Южна от Северна България. На 24 март 1886 г. посланиците на Великите сили в Цариград подписват в двореца „Топхане” акт, с който управлението на Източна Румелия се поверява на българския княз. Признато в международен план под тази условна форма, но фактически осъществено, Съединението има дългосрочни положителни последици за бъдещия политически, стопански и културен напредък на България. За съвременниците то дава безценния пример за победата на кауза, отстоявана търпеливо, осъществена самостоятелно и главно – с обединените сили на народа, политиците и армията.