© Снимка: president.bg

Помилването е проява на висша държавна милост. С този аргумент преди година българският вицепрезидент Маргарита Попова създаде Комисия по помилване. Целта на новата структура бе да направи тази държавна политика видима, с прозрачна и разбираема за хората процедура. Днес вече има готова е-система с достъпна информация за помилванията. А анализът на опита в страните от ЕС, реализиран по проекта „От риск към сигурност: за реформа на системата за оценка на риска от рецидив” доказва, че в тази сфера България е сред отличниците. Това каза председателят на Комисията доц. д-р Ива Пушкарова в интервю за Радио България. И поясни:

„Нашата система е една от най-добрите. Резултатите от проектите, които правим, потвърди обстоятелството, че по-скоро изнасяме, отколкото да внасяме знание в тази област. С част от изследванията си, в това число и извън помилванията, по-скоро ние сме полезни на колегите от чужбина, а не те на нас. Защото те им позволяват да прозрат собствените си проблеми. Извършителите на тежки престъпления навсякъде са еднакви. Навсякъде наказателните системи реагират приблизително еднакво, обществата – също. Престъпността поставя навсякъде едни и същи въпроси пред всички. Това са вечните въпроси за добро и зло. Въпросът и за прошката се разбира еднакво в системите с еднакъв цивилизационен знак, каквито са в Европа. Но сегашната българска система и практики са много по-полезни на тях, отколкото техният опит на нас, именно защото са основани на знания. В повечето държави в ЕС проблемите са по-сериозни, отколкото у нас. Например, помилванията там нямат прозрачни процедури. Те се извършват от други държавни органи по различен вид процедура и много по-трудно минават, ограничени са до определени видове наказания. Великобритания например, бе осъдена минала година, защото системата й на помилване и на наказания не отговаря на Европейската конвенция за правата на човека. Заради това, че лице, на което му е наложено наказание доживотен затвор без право на замяна, практически не би могло да напусне затворите, дори ако е помилвано. Това е възможно, само ако лицето умира и само в тримесечния срок, в който по прогноза му остава да живее, ако така прецени държавата, и в случай, че има кой да го гледа”.

Защо при вицепрезидента Ангел Марин помилванията бяха доста повече?

„Вярно е, бяха много тогава. Но причините за динамиката може да са най-различни и не са свързани само с концепцията за помилването. Специално в онзи период има обективни процеси, предполагащи бум на помилванията. Например, отпадане на смъртното наказание, както и на други наказания, с влизане в сила на пробацията и промените относно престъпления, свързани с наркотици. Но обществото остана с погрешно впечатление, че става дума за пълни помилвания. А те само съкращават много дългите срокове. Друга част от помилванията е свързана със знанието по въпроса. По-рано е имало други представи за това какво трябва, за да се реши една преписка. Днес те са по-различни, с по-задълбочено знание. А и престъпността е по-различна. Все по-малко престъпници по принцип искат да излязат от затвора. Животът, който обществото им предлага на свобода, е много по-труден за тях и те не го предпочитат. Оттам вече се ограничава доста и възможността ни да им помогнем чрез помилване. Например, лице без образование, семейство и жилище, което е научено да използва престъпни модели, за да си осигури издръжка, което не познава пътните знаци и не може да пресече безопасно и една улица. Човекът дори да желае да бъде помилван, няма как да не му бъде отказано това, защото на улицата ще умре. А затворът го закриля, дава му здравно обслужване, каквото не е имал дотогава, възможност да придобие квалификация. Там спи на топло и се храни по три пъти на ден. Блага, които системите на затворите в цяла Европа предлагат на осъдените, но социалните системи в Европа не предлагат на неосъдените”.

Какви рецидиви има сред помилваните?

„Частично можем да видим рецидив сред помилвани по случайност, ако дойде информация. Може да се каже, че рискът от рецидив е най-нисък сред помилваните. Това важи и за България, и за всички останали страни, без значение дали лицата са помилвани изцяло или частично. Следват ги условно предсрочно освободените от затвора лица. Но реално рецидивират хора, които затворът не е успял да поправи. Защото те са под влияние на криминогенни фактори извън затвора. Например за лице, научено да краде и цял живот правило това, престъплението кражба е житейска стратегия. Затворът няма как да я промени. Излизайки от затвора, то се връща пак в същата среда при същите условия и пак избира тази стратегия. Имах един случай в личната си практика с непълнолетна крадла. Тя бе свикнала, че да крадеш е добро, защото я прави харесвана в семейството. Ако не се прибере с резултатите от откраднатото у дома, бива наказвана, оставяна да спи на улицата. Момичето се чувстваше добре, че успява и е добра крадла. В момента, в който системата й обясни, че това е лошо и тя разбра какво причинява на хората, от които краде, тя получи личностно разстройство. Няма да забравя думите й: „Сега знам, че е лошо да крада. Само че можете ли да ми кажете какво да правя, като се върна у дома? Ако не крада, ще ме убият. Пак ще върша същото, но с отвращение”. Рискът от рецидив, от престъпността изобщо, може да бъде овладян много повече, ако имаме добре разработени политики за социализация и реинтеграция. Независимо дали са българи, чужденци, от кои малцинства, с увреждания ли са, дали са завършили училище. Впрочем, образованието е универсално средство за борба с всякакъв вид престъпност”.