По майските празници група от трима поклонници поехме към третия ръкав на Халкидическия полуостров в Гърция, където в градчето Уранополис ни очакваше нашият домакин. Крайната ни цел беше българският манастир „Св. Георги Зограф” в Монашеската република на Атон. През 963 година монахът Атанасий основава обителта Великата Лавра, която днес е най-големият от съществуващите 20 манастира. В наши дни всеки мъж – православен християнин, си заслужава да посети Света гора поне веднъж в живота си (жени там не се допускат). До манастирите се стига само по море. Избираме не корабче, а ферибота, който изминава разстоянието за повече от час, но има обширна открита тераса, осигуряваща прекрасен изглед. На нея сме се струпали нетърпеливи поклонници – българи, гърци, руснаци, сърби, молдовци, румънци…

За разлика от други православни пилигрими, българските поклонници рядко са придружавани от духовен наставник при посещението в Атон. До нас обаче присяда интелигентен и общителен български свещеник, който се завръща от командировка в Руската патриаршия. Отчето охотно ни разказва за Света гора и ролята на българския манастир, който навремето дори е помогнал с наличното си злато на правителството на Александър Стамболийски при изплащането на наложените на България репарации след Първата световна война. От него разбираме, че в „Св. Зограф” се извършват мащабни ремонтни дейности (на горялото някога 8-етажно т. нар. Банско крило), както и че българските монаси сами произвеждат на място хляб, маслини, зехтин, ракия и вино. Научаваме и как обителта е получила името си. Според легендата манастирът е основан от трима братя – Мойсей, Аарон и Иван Селима от Охрид през 919 година. Най-ранният документ за съществуването му е датиран от 980 година. Но монасите не знаели кого от светците да изберат за покровител. Те приготвили дъска, върху която да изобразят лика на своя покровител и след като я оставили в църквата, се отдали на гореща молитва, с която призовали Господ да им открие името на светеца. На сутринта с голяма почуда видели върху дъската лика на Свети Георги, когото те нарекли „Изограф” – т. е. „Самоизобразил се!”.

На кея на българския манастир помагаме на завръщащ се монах за багажа и той ни връща жеста, като ни кани да се качим на чакащата го кола. Така, вместо едночасово катерене в планината, след десетина минути се озоваваме в двора на обителта. И пак късмет – там ни посреща самият игумен. Наоколо цари оживление и заради подготовката на манастирския празник, който е на Гергьовден, и заради дошлите от България поклонници и живеещите в манастира мъже, които участват в ремонтните дейности или помагат в манастирската кухня. В единия край на двора димят казани с вода и с изненада научаваме от двама усмихнати монаси, че боядисват допълнително още 1000 яйца (само червени) – за очакваните гергьовденски гости. В чистата манастирска трапезария храната се сервира веднага след всяка църковна служба. Храната е проста – рибена чорба, сварен нахут, парче сирене и манастирски хляб (риба се поднася само за празници, а ние бяхме в навечерието на Гергьовден). Монаси минават и предлагат на всеки да налеят чаша от манастирското вино.

Промените в „Св. Зограф” са видими: построено е ново крило за настаняване на поклонниците. Огромен кулокран стърчи над Банското крило, сякаш за да потвърди, че ремонтът не спира и в близко бъдеще и тази част от манастира ще възвърне предишното си великолепие. Впечатляващ е напредъкът в благоустрояването на пространството около манастира: изграждат се красиви подпорни стени, по които сръбски майстори правят огромни мозаечни икони. Със сигурност „Св. Георги Зограф” е убежище на българската човещина и духовност. Изумително е да се види как вратите на спалните помещения с личния багаж стоят отключени, а нощем по коридорите (само там има контакти заради страха от пожари) се зареждат без надзор прескъпи смартфони. Към 4 часа през нощта се измъкваме от стаята, за да попаднем под магическото въздействие на монашеските песнопения от предпразничната служба, продължаваща до 8 часа сутринта в основната църква на манастира. Но преди да прекрачим прага ѝ – за миг или за цяла вечност – застиваме под невероятното обсипано със звезди небе над „Св. Зограф”.

Не дочакваме общата закуска в трапезарията, и сред сутрешните ухания на крайпътния жасмин слизаме пеша до манастирското пристанище. И тук си личи, че е имало солидна реконструкция, а до традиционната стражева кула своя ред за ремонт очаква и поразрушена вятърна мелница. Качваме се на ферибота, за да отплаваме обратно – към цивилния живот, кипящ в Уранополис. Курортната глъчка, необичайно усмихнатите съпруги-посрещачки и светската суета ни поемат, но още дълго ни държи чувството, че през това по-малко от денонощие време сякаш сме пребивавали цяла вечност в един впечатляващо различен, смирен и недребнав свят.