1945 година започва със смърт. На 1 февруари на смърт без право на обжалване са осъдени тримата регенти, 8 царски съветници, 22-ма министри, 67 депутати от 24-тото НС, 47 генерали и висши офицери. Присъдите са изпълнени същата нощ. Хората са откарани с камиони до една дупка от паднала бомба в района на Софийските гробища и са разстрелвани един по един. Професор Александър Станишев – световноизвестен медик, моли да констатира смъртта на убитите, за да не бъдат погребани живи ранените. Убиват го, както е коленичил над последния разстрелян. Труповете са зарити със сгурия, по късно отгоре е направено бунище. Протокол от екзекуцията няма. Осъдените са лишени и от утехата да прегърнат за последно родители, деца и съпруги. А  близките – от човешкото право да оплачат и погребат своите мъртви. През 1945 от Народния съд са образувани 135 процеса  с 11 122 подсъдими. За това е позволено да се говори едва след падането на тоталитаризма през 1989 г. Запис на разказа на писателя и журналиста Стефан Груев за тези събития е съхранен в Златния фонд на БНР:

„Като помислите, че в Нюрнбергския процес, при който цялата планета пламна, имаше 12 души осъдени (на смърт). А у нас това беше само първият състав на първия съд. Беше едно поголовно, едно истерично и садистично избиване, унищожаване на цяла една класа. Явно много обмисляно, за да се унищожи всяка възможност за отстояване или за поставяне на новата власт в опасност. Беше извършено от хора по най-различни причини, но беше ръководено от Москва. Боли ме, че даже първите години и аз, и други се утешавахме донякъде с мисълта, че това все пак не е българска работа, а съветска и на Сталин, но да си кажем правото, изпълнителите бяха садистични и съвсем раболепни, всъщност платени чиновници - съветски граждани от български произход.”

Присъдите са предварително определени в проценти  по указания от Москва. В навечерието на заседанието на Народния съд Вълко Червенков (член на ръководството на Комунистическата партия)  рапортува на Георги Димитров (бивш ръководител на Коминтерна и депутат в Съветския парламент) с телеграма, писана на руски език: „Присъдата ще бъде изпълнена в четвъртък, 1 февруари. От състава на депутатите предлагаме да се осъдят на смърт до седемдесет процента!” От поредната телеграма до Димитров е ясно, че зловещият фарс, наречен „народен съд”, има за цел да „узакони” извършваните след  9 септември убийства без съд и присъда. Все още не може да се установи точният им брой, но става дума за не по-малко от 30 000 човека,  убити  без съд и присъда. Сред „най-злостните врагове” са  също журналисти и писатели като  Йордан Бадев, Ненчо Илиев, Данаил Крапчев и Райко Алексиев. Крапчев е пребит с камъни и сопи в Горна Джумая. Алексиев е умъртвен в Дирекцията на милицията в София .

В началото на 1945 г. Съдебната палата се оказва тясна да побере подсъдимите  и затова делата се гледат в Софийския университет. До април на смърт са осъдени 2730 души. Избити са повече български генерали и висши офицери, отколкото са загинали във всички войни, които България е водила след Освобождението от османска власт в 1878 г. Ето част от обвинителния акт, произнесен от Стефан Манов:

„В навечерието на 9-ти септември тази година за трети път в своята кратка история след Освобождението, България беше изправена пред прага на една страшна катастрофа. Днес няма никакво съмнение, че ако българският народ не беше намерил достатъчно сили в себе си, за да смъкне фашистката власт и да създаде на 9-ти септември свое правителство – правителството на Отечествения фронт, нашата страна можеше да загуби напълно своята независимост и да бъде заличена от картата на свободните и независими държави. Ако погледнем назад в нашата най-нова история, ще видим, че във всички национални катастрофи, до които нашия народ е бил довеждан, личи винаги пръстът на германския империализъм. Оръдие на германската завоевателна политика на Балканите бяха Фердинанд и неговата династия, предателската и продажна великобългарска шовинистическа клика.”

През 1996 г. Върховният съд на Република България отменя част от присъдите на Народния съд с мотив „липса на доказателства”. От 2011 г. 1 февруари започва да се отбелязва като Ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим.