„Това е книга, писана 30 години” – така Катя Зографова, директор на Националния литературен музей, разказва за появилото се съвсем наскоро издание „Знаменити, забравени, забранени”. Нарича го „книга на живота ми”. Известна е като „адвокат на онеправданите от историята”. И вярва, че автори, които днес са напълно забравени или пък са били забранени по политически причини във времето на социализма като Райко Алексиев, Чавдар и Фани Попова-Мутафови, също имат литературните достойнства да бъдат в групата на знаменитите. 

Дори когато пиша за класици, аз се стремя да преборя някакъв вреден мит, да покажа неизвестни архиви, кореспонденции и дневници, защото работата в музея ми дава тази по-различна гледна точка към литературната история – споделя тя. – Мисля, че във времето на огромни манипулации вниманието към документа е много съществено, макар че и той би могъл да бъде фалшифициран или подменен. Но, търсейки справедливостта и истината, аз търся винаги изворовото знание: архивните източници, документалните следи.

Наричана на шега хомо архивариус, Катя Зографова се заравя в наследството на знаменити родни автори като Вазов, Яворов, Йовков, Смирненски, Димитър Димов и т. н. Но също и на по-малко познати, но  стойностни пера. Например на писатели, живели в емиграция, като Борис Шивачев и Матвей Вълев. 

Най-ценното от тези емигрантски притежания е архивният ни фонд с безкрайно талантливите творби на писателя и художника Борис Шивачев, който през 20-те години на миналия век емигрира в Латинска Америка – посочва тя. – Четири години е в Аржентина. На връщане той инициира на кораба бунт на бедните, защото е много справедлив и хуманен човек. И  е пребит почти до смърт. Здравето му е разрушено завинаги. В България в един момент се налага да бъде поставен в гипсово корито, но дори тогава, с нечовешки усилия на волята, той пише прекрасните си книги. Автор е на „Сребърната река”, на „Писма от Южна Америка”, на първия космополитен и хомосексуален роман в българската литература – „Изобретателят”. И точно когато става популярен и обичан, си отива съвсем млад, едва 30-годишен. Поразително е, че четири години след смъртта на този прекрасен даровит човек, за съжаление останал в забрава, от Латинска Америка на българския му адрес продължават да пристигат книги за мнения, за оценка. Той е бил талантлив критик и ценител на испаноезичната литература. Негов е първият превод на романа „Доня Лус” на испанския класик Хуан Валера. Освен това е пишел критики и есета, посветени на испаноезичните автори и проблеми. Оставил е и интересни живописни творби.

Това е само един от примерите, в които българската литература прехвърля мостове към своите посестрими в чужбина. Бих нарекла книгата си, ако трябва да я определя с един израз,  книга на диалога между българската и другите европейски литератури – допълва Катя Зографова. За читателите ще бъде интересно да узнаят какво влияние са имали у нас големи скандинавски автори като Ибсен, Стриндберг, Андерсен. Или славянски творци като Лермонтов и Ян Каспрович.