Българската енергетика отдавна преживява един много тежък период в своето развитие, период на адаптация към пазарната икономика и към новите технологии, но и период на постоянно отлагани, отхвърляни и забравяни реформи. В резултат на всичко това в енергетиката, и по-специално в електроенергетиката, където държавните електроцентрали работят паралелно с много частни, но където разпределението и пазарът са държавно регулирани, се натрупа планина от проблеми. Основните са два – свръхпроизводство и нереално ниски цени на тока, които не позволяват на производителите и доставчиците дори да си възстановят направените разходи и инвестиции.

България доскоро, а и все още, има амбицията да играе ролята на един вид енергиен център на Балканския полуостров. И има немалко основания за подобни амбиции със своя огромен производствен потенциал и със съседни страни, които постоянно или периодично изпитват недостиг на електричество. Затова и България изнася енергия за Турция, за Гърция, а по-малко и за други близки страни. Но те също не стоят със скръстени ръце и активно работят да намалят енергийната си зависимост от външни доставки. Достатъчно е да споменем, че Турция строи или планира да изгради в близко бъдеще няколко гигантски атомни централи, че Гърция все повече се газифицира благодарение на географското си положение, че навсякъде бум преживяват зелените енергийни източници. Като резултат от тези продължителни и капиталоемки процеси, българският експорт на електроенергия намалява. Намалява като дългосрочна тенденция и вътрешното потребление вследствие на по-икономичните технологии, новите енергийни източници и мерките за енергийна ефективност.

В същото това време и като че ли в противоречие с тези тенденции, в България постоянно се лансират нови енергийни проекти. То не беше идеята за втора атомна електроцентрала на брега на река Дунав, то не бяха плановете за добавянето на нов реактор към вече съществуващите два в АЕЦ Козлодуй, то не бяха мечтите за европейски газов разпределителен център на българския бряг на Черно море... От всички тези проекти, съществен и реален напредък няма по нито един. Точно обратното. Енергетиката трупа колосални дългове, надминаващи вече 1,5 млрд. евро и постоянно работи на загуба. Логиката в конкретния случай е абсурдна – колкото повече работиш, произвеждаш и продаваш, толкова повече губиш и задлъжняваш. Така не може да продължава още дълго време. Като начало се започна със спирането на работа на някои блокове в големи топлоцентрали. Втората стъпка, която всички потребители очакват с притеснения, е промяната на цените на електроенергията, която независимият регулатор прави всяка година на 1 юли. Не на последно място, масовият потребител очаква да види зачетена справедливата му претенцията в енергийния микс да бъдат включени т. нар. евтини енергийни източници, които сега в по-голямата си част са изнасяни от частни дружества, работещи с голям марж печалба.

Професионалистите от сектора искат десетки проценти увеличение на тарифите, политиците се опасяват, че населението няма да може да понесе такова поскъпване. През това време проблемите и дълговете се трупат, положението все повече се влошава и наближава моментът, когато, както казват в България, ножът ще опре до кокала и тежките, болезнените и непоносими за мнозина решения ще трябва да се вземат. Какво ще стане тогава, не е много ясно.