Навсякъде по света в сферата на водоснабдяването наблюдаваме завръщане към публични форми на управление. През последните 15 години близо 235 града по света между които Париж, Берлин, Будапеща, Буенос Айрес и Куала Лумпур прекратиха или не подновиха договорите с частните концесионери. В държави като Холандия, Белгия, Австрия и скандинавските държави водоснабдяването е по традиция почти 100% публично.

Наскоро Сатоко Кишимото, изследователка от  Транснационалния институт (TNI) в Амстердам, изнесе в София лекция на тема „Връщане на общественото водоснабдяване” („Reclaiming Public Water”), по покана на проекта „Нови леви перспективи“ и германската фондация „Роза Люксембург”. За Радио България тя направи кратък исторически обзор на формите на стопанисване на водата и какви са новите предизвикателства:

Важен етап за международната общност е резолюцията на ООН от 2010 година, която обявява достъпа до водата като основно човешко право. Основният конфликт в момента е, дали водата е стока или обществено благо. Оттам произлизат и различните политики на водоснабдяването. Международни институции като Световната банка и много политици претендират, че водата е стока като всяка друга, тя има цена и с нея трябва да се търгува печелившо. От другата страна, организации като нашата казват, че водата е богатство, благо, което принадлежи на всички. От тази гледна точка експлоатацията на водата и нейните политики поемат в друга посока.

Основният проблем за частните компании са инвестициите, които са дългосрочни и съответно непривлекателни. Техният интерес е да прехвърлят загубите върху „публичния партньор“. Така общественият сектор и данъкоплатците са натоварени двойно : веднъж като домакинства, които си плащат сметките, и втори път като данъкоплатци, които субсидират частния инвеститор. 

Много е трудно за една частна компания да направи толкова дългосрочна инвестиция. Тяхната цел е бързата печалба. Водата е естествен монопол. Хората не могат да избират водопреносните тръби. Накратко водата не може да е предмет на конкуренция на свободния пазар. Неслучайно в повечето развити страни в Европа, както и в САЩ и Япония, принципът за универсален достъп до обществена питейна вода е реализиран в средата на 80-те г. на 20 век.

В България мрежата на водоснабдяване е на средна възраст 36 години и от близо 4 десетилетия тръбите не са подменяни. Концесията „Софийска вода“, 77,1% дял на френската компания Веолия, е единственото публичночастно партньорство в българския ВиК сектор и има вече 15 годишна история. Попитахме Георги Медаров, съавтор с Ваня Григорова на изследването „На прицел – общественото водоснабдяване“, какви са основните недостатъци на системата на водоснабдяване у нас и дали концесията на Софийска вода доведе до подобряване на качеството на услугата?

Навсякъде основният проблем са загубите от гледна точка на изграждането на водно-пречиствателни станции и на канализационната мрежа. Ако има известен прогрес, то е най-вече благодарение на средства от програмите на ЕС. Конкретно за концесионирането в София няма прогрес в намаляване на загубите, а в същото време имаме огромно увеличение на цените, около 4 пъти над това, което е по договор. За съжаление и в общинските, и в държавните дружества също има проблеми с липсата на инвестиции. Това което показваме в изследването е, че концесионирането просто не е алтернатива и че трябва да търсим други начини за разрешение на проблема с хроничния дефицит на средства в сектора. Работата е там, че концесионирането също е форма на кредит и на задлъжняване и след това този дълг се изплаща чрез сметките за вода. Освен това, частните компании също взимат заеми и имат разходи за кредити, но те са по-скъпи отколкото биха били, ако бяха взети от публични институции. В дългосрочен план разходите са по-големи, без да има обществена полза от това.

Но алтернативни форми на управление са тъй наречените публично-публични партньорства, или форми на коопериране между две общини или държава и община. По този начин гражданите, чрез вота си, могат да упражняват контрол и да санкционират неефективните политики и фокусът не е печалбата на акционерите, а качествената услуга за достъп до един природен ресурс.