На 3 март 1878 г. с подписването на Санстефанския мирен договор се слага край на Руско-турската война. С него след пет века османско владичество пред българите се откриват нови хоризонти. Въпреки това днес в българското общество се водят остри спорове относно определението на тази война и целите на Русия – завоевателна или освободителна е тя? Къде е истината? С този въпрос се обръщам към проф. Веселин Янчев, ръководител на катедра „История на България“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“:

Вече второ столетие от приключването на тази война оценката на българите преминава от една крайност в друга. Но, независимо от временните и конюнктурните настроения, за българите тя ще си остане Освободителна война, без да изключваме, че в нея Руската империя има собствени цели. Положителното е, че интересите на българското общество и на Русия по това време съвпадат и се стига до възстановяването на българската държавност.

Освен бойните операции по време на войната от 1877-1878 г., малко се знае, че Русия има предварителен замисъл за изграждането на администрацията и бъдещото управление на освободените земи:

Още през ноември 1876 г. в Русия се създава Канцелария за гражданско управление на освобождаваните зад Дунава земи, които ще бъдат откъснати от Османската империя. Целта на Русия е там да се създаде военно-гражданско управление с участието на българите, които трябва да придобият управленчески опит и да поемат по-нататък съдбата си в свои ръце, – подчертава проф. Янчев.

Но каква част от плановете на Русия относно България е реализирана?

Руските планове са много по-широки. Русия от столетия има план за налагане на контрол върху Босфора и Дарданелите, за влияние на Балканския полуостров. Тя има глобални стратегически интереси, които съвпадат с интересите на българите, – посочва проф. Янчев. – Документите на военните и външното руско министерство показват, че след Освобождението Русия търси позиции в България чрез контрол върху нейната външна политика и армията. Вътрешното развитие на България не е в стратегическите приоритети на Руската империя.

Как биха се развили събитията без Руско-турската война и постижима ли е била идеята на Васил Левски сами да извоюваме свободата си?

Идеята на Левски, ако трябва да бъдем точни, не е българите сами да се освободят, а да имат своя дял в освобождението си, или поне да присъстват като фактор при определянето на съдбата им оттук нататък. Няма балканска държава, която да се е освободила без намесата на Русия или останалите Велики сили. Българите няма как да преборят една империя, която е на три континента. Въпросът е да се изградят лидери, които след това, когато се решава съдбата на страната, да имат своя глас. И точно това не се случва. Това е в корена на много от нещата, които се случват по-нататък. Българите допринасят за намесата на Великите сили, включително на Русия, имат своя дял и във възстановяването на българската държавност. Но български представители не присъстват нито в Сан Стефано, нито в Берлин, когато се решава съдбата на България. Ние разчитаме на добрата воля на Великите сили. Българският въпрос е само част от Източната криза от 1875-1878 година. При решаването й всяка от Великите сили преследва собствени интереси.

От събитията през онези години можем да извлечем много ценни уроци, които успешно биха ни послужили и в днешния ден, е убеден проф. Янчев:

С всичките детски болежки на онзи период, има неща, които не бива да подценяваме. Първо, стремежът на българите наистина да станат част от цивилизована Европа, да пренесат в България най-модерните за времето принципи и модели на държавност; стремежът водещи в управлението на младата българска държава да бъдат принципите на свободата и либерализма, създаването на стопански модел, който бързо да извади страната от нейната изостаналост. Споровете, мотивите на страните показват, че в България е имало държавници, които са гледали с десетилетия напред за развитието на страната. Другият урок, който задължително трябва да имаме предвид, е силната политизация на обществото, неистовата борба за власт, отричането на правото на другия да има своя позиция, което блокира редица положителни идеи. Люшканията от едната в другата крайност не допринасят за едно последователно, стабилно и възходящо развитие, колкото и банално да звучи това.