Българката винаги се е славила със своето трудолюбие, умения и усет за красивото. И всички тези качества най-добре личат в традиционната българска носия, най-вече в женското облекло. Жените сами тъчели платовете за ушиването на дрехите, украсявали ги с шевици с ръчно багрени конци, влагайки не само своето виждане, но и запазвайки и предавайки на поколенията древни мотиви. По носията е можело да се определи от коя етнографска област е жената, от кой род е и още много неща. Но след Освобождението на България през 1878 година в облеклото на българката настъпват значителни промени. За тях разказва етнологът Ели Гуцева:
До Освобождението българката запазва традиционния си костюм основно в селото. Той се състои от риза и връхна дреха, която или е разтворена отпред (нарича се сая), или представлява цял сукман. Ризата е богато извезана, забраждането съществува като важен елемент от облеклото на омъжената жена. Костюмът включва и аксесоари – чорапи, престилка, пояс, колан и съответните накити, които се носят от жената в зависимост от социалното и семейното й положение, дали е омъжена или не.
Основните разлики се забелязват в градската среда. Там още преди Освобождението от Истанбул към южната част на България и от Виена към северната й част и София навлизат нови елементи на дрехите, които променят структурата на женското облекло в страната. Не на последно място е и специфичното поклонничество на по-заможните градски българки – те пътуват до градове като Виена, Париж и други модни европейски столици по това време. Защото в по-богатите семейства е било въпрос на престиж да имаш облекло, което е свързано по някакъв начин с европейската мода. В селото промените стават доста по-бавно и се отнасят най-вече до декорацията на дрехите.
Везбата, която е трудоемка и която носи много символика през цялото Възраждане, малко по малко започва да отпада. На нейно място се появява дантелата, която опасва полите и ръкавите на ризата. Ризата се скъсява и става долна дреха, като съответно горната дреха преминава в малко по-опростен тип, подобен на роклята. В селото накитите продължават да съществуват и да носят своята символика, но това вече са не толкова богато украсени накити от скъпи метали – посочва най-съществените разлики Ели Гуцева.
Постепенно изчезва и забраждането (покриването на главата с кърпа), отличителен белег на омъжената жена, която скривала напълно косата си или оставяла видима само някаква част от нея.
Забраждането запазва най-вече обредна функция в някои традиции – лазаруването, обреда на венчавката и омъжването на жената – отбелязва Ели Гуцева. – В града започват да навлизат шапките, има един период, през който те са широко застъпени и са с изключително разнообразни и пищни форми. Но категорично през 20-те и 30-те години на ХХ век нещата са коренно променени.
И още една немаловажна промяна е свързана с тъканите и цветовете. Какво се променя в края на XIX век, преди и след Освобождението, и в началото на XX век?
Тенденцията при материите и при цветовете на дрехите винаги е вървяла от простото, от това, което е най-често срещано в природата, към неговото оцветяване. Българката е носила бяла памучна или конопена риза, а по-късно, в по-богатите райони – риза с копринени ръкави. Докато не идва моментът, в който дрехата вече изцяло се шие не от ръчно изтъкани, а от купувани платове. Боядисването също е било част от живота на българките, те са използвали много растителни бои – характерно е боядисването на червените дрехи с боя, добивана от насекомото кърмъз (cоссus, kermes, кошенил). В края на XIX и началото на XX век обаче се обособяват специализираните занаяти, които са свързани с приготвянето на част от облеклото на българката. Използват се все повече готовите материи, ръчното тъкане остава повече в селата. Всичко това върви паралелно с индустриализацията, въобще с ангажираността на жената, особено в града, където жените нямат това време да седнат и да тъкат платовете за собствените си дрехи.
Така стъпка по стъпка, но неизбежно се променя традиционното облекло на българката след Освобождението, като постепенно преминава в съвременно градско облекло от европейски тип.
Снимки: Десислава СемковскаИстория като на кино – казваме си често, когато ни разкажат невероятен сюжет или дочуем такъв от съседна маса в някое кафене. Но именно киното сякаш помага на днешния дигитално зависим човек, за когото вълшебните светове от хартиените книги са..
След успеха на фестивала "Ние сме децата на реката" през септември, гражданска фондация отново си партнира с пловдивския район "Централен". Този път поводът е специална изложба, която показва детски рисунки, вдъхновени от природата. Пловдивчани и..
В Централното фоайе на Ректората на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ беше открита фотоизложбата „По следите на Михайло Парашчук“, посветена на творчеството на украинския скулптор и неговия принос към българската архитектура...
История като на кино – казваме си често, когато ни разкажат невероятен сюжет или дочуем такъв от съседна маса в някое кафене. Но именно киното сякаш..
След успеха на фестивала "Ние сме децата на реката" през септември, гражданска фондация отново си партнира с пловдивския район "Централен". Този път..