Хиляди километри разстояние стоят между България и Япония в географско отношение и може би това е основната причина там да живеят едва 400 българи. Вероятно всеки от тях има интересни истории, които споделя с близките си и често търси приликите и разликите между Япония и България.Ние, българите, много се чудим на японското икономическо чудо, как тези хора след разрухата от Втората световна война постигат огромен икономически просперитет и то при почти пълна липса на полезни изкопаеми, върху сурова земя, разтрисана често от земетресения, свлачища и тайфуни.

От азиатската държава наскоро у нас се завърна една българка, за да представи в София втората си книга, посветена на ежедневния живот и отношения между хората в Япония. Съдбата изпраща Юлияна Антонова-Мурата в Япония като съпруга, като дипломат и като майка, тъй като там, преди 35 години се ражда синът ѝ.

Много запомнящи се са заглавията на двете книги на Юлияна. Първата беше озаглавена по начин,  който в превод звучи – „Ало ало, Япония“ („Моши моши, Япония“), но от авторката ние, българите, разбрахме, че там в телефонното „ало“ се съдържа въпрос – „Мога ли да Ви помогна с нещо?“.

Втората книга на Юлияна Антонова е озаглавена „Уки уки, Япония”, а както самата тя обяснява, с тези думи японците изразяват взаимната симпатия, чувството, с което човек дава внимание, когато няма напрежение, страх, обсебеност. Ти се доверяваш на другия и той се „заразява” с това твое усещане. „Уки уки е!” – казват японците.

Япония е различна с това, че японците обичат страната си. Там ежедневно има природни бедствия, но те гледат на нея като богатство и като най-прекрасното място на света, разказва Юлияна Антонова-Мурата. Успехът им се дължи и на това, че са много възпитани и толерантни като хора. Никога не проявяват враждебност към друга религия. Японците като че са създадени за суров и труден живот, така че във всякакви обстоятелства да могат да преодоляват заедно трудностите. Там никой не е повече от другия. Японецът се отнася към всичко с търпение и дава максималното от себе си в работата, за колектива си и за семейството си. Ако и ние, българите също правим това, то означава, че сме много близки до японците и те такива ни познават и затова ни уважават.

Разликата между България и Япония не е голяма – казва още Юлияна Антонова-Мурата. – И там живеят най-обикновени хора, приятни, симпатични, които обичат същите неща, както всеки от нас. Всеки иска да води нормален човешки живот, да обича и да бъде обичан, да има възможност да пътува. Така ние не се различаваме много от този народ, но това, което много впечатли мен като българка е, колко много японците ни обичат:

Имат отношение към нас, каквото за съжаление ние помежду си нямаме, – продължава Юлияна Антонова-Мурата. – За тях българите са много умни и интелигентни, красиви и дори ми казват, че в България всички са гениални хора. Изпълнена съм с гордост от това, което чувам за нас, затова много се ядосвам, когато се върна в България и чуя как хората с лекота се хулят помежду си. Тук понякога чувам реплики от рода на – „тя е лъжкиня”. Такива думи в Япония никой не си позволява да изрича и това е голямата разлика между България и Япония. Всичко изречено има голяма сила. Наш е изборът с какви думи да общуваме. Тези, с отрицателен смисъл имат болестотворен ефект и променят, не само човека, който ги казва, но и този, към когото са насочени. Знам, че животът в България никак не е лек, зная колко голям принос за това имат политиците, но познавам силата на думите, затова се старая да не съдя никого. Тази наша черта да хулим, да обиждаме, да отправяме упреци към другия не води до нищо, освен че променя живота ни към по-лошо. Това е голямата разлика, която открих досега между България и Япония.