„Маргарито Дуарте учил малко, но се образовал, като поглъщал с литературна страст всеки текст, изпречил се пред погледа му. На осемнайсет години, вече писар в общината, се оженил за красиво момиче, което починало малко след раждането на първата им дъщеря“. Това е фрагмент от вълнуващия разказ на Габриел Гарсия Маркес „Светицата“. Необикновената история, поднесена толкова изкусно от своя автор, няма как да остави равнодушен нейния читател. Творбата на Маркес вече има своето театрално превъплъщение на българска сцена. Представленията досега са около 10, играни в разпродаден салон, пълен с публика, която остава безмълвна пред таланта на актьора Светозар Кнезовски. Негова е идеята новият му моноспектакъл да провокира съвременния зрител на подобна философска и духовна тематика. Режисьор е проф. Диана Борисова, чиято е заслугата в него да се прокрадва тънкият хумор, с който Маркес описва героите си. Чисто енергийно спектакълът е зареден с любов и с усещане за надежда, за това, че ще се случи чудото – казва младият актьор Светозар Кнезовски:

• play
• pause
• stop
• mute
• unmute
• max volume

/

• Светозар Кнезовски: Все по-малко човеците се замислят дали са станали добри хора

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

В тази постановка виждаш труда на един млад човек, който се обръща към духовното. Поставихме текста с ясната идея, че българското общество в момента има нужда да му се разказват такива приказни истории, които да му дават усещане за вяра и за случване на чудото. Защото чудото в крайна сметка се случва край нас всеки ден, а ние го подминаваме. Историята на Маргарито Дуарте и неговата нетленна дъщеря, както и неговото постоянство в това да се бори тя да бъде канонизирана за светица, всъщност е поводът да говорим за всички човешки достойнства, които носи този имагинерен герой. Този баща е измислен от Маркес именно заради това – да ни даде усещането за надежда. Това, което коментирахме с проф. Борисова когато подготвяхме репликите, а в една от тях става въпрос за липсата на святост в днешно време, е, че това е точно така, защото хората все по-често се отдръпват от вътрешния си свят. Стават все по-повърхностни и все по-често се съсредоточават върху материалните неща – парите, дрехите, колите. Все по-малко човеците се замислят дали са станали добри хора. Аз имам дъщеря, казва се Люба и когато ме попитат как е, какво прави тя, аз задължително отговарям, че вече дава знак, че тя ще стане добър човек. Това е единственото, което като родител искам от нея. Каква професия ще си избере, как ще лети през света – това си е лично нейна работа. Единственото нещо, което искам, е да носи основните добродетели на човешкото общество, които присъстват във всички религии – състрадателност, любов, отношение и уважение към духовните ценности.

Всичко това присъства в живота ни, а ние непрекъснато се опитваме да го сбутаме под килима, споделя Кнезовски и допълва, че чрез своите моноспектакли се опитва да припомни именно тези добродетели:

Тук няма място за егоцентризъм и егоизъм – за тези осакатяващи човешката душа чувства. Когато изляза на сцената, а и след това, като чуя отзивите от публиката, аз самият се чувствам осмислен. Удовлетворението, че съм си свършил работата добре, ме кара да се усещам прекрасно в собствената си кожа. Има някаква енергия, която е с мен през годините и аз се чувствам щастлив, успял човек. Факт е, че когато посетих Ватикана, заради моето театрално проучване преди спектакъла, папа Франциск се отнесе невероятно добре към мен и към онова, което му казах, че правя. След това дълго време разговарях на площада с един от кардиналите. Получих и неговата благословия за спектакъла. И през цялото време на престоя ми във Ватикана срещах много топло отношение и радост, че някой някъде повдига тема, свързана с техния живот и за философията на основните религии.

Снимки: личен архив