И днес обаятелната му фигура с козя брадичка и разрошен перчем се появява пред очите ни, щом извикаме спомена за първите демократични митинги. И сякаш още проехтяват призивите му за плурализъм, свободни избори и човешки права.

Радой Ралин не се прекланяше пред авторитети и режими, произнасяше истината на висок глас и понасяше последствията с непречупен гръбнак. Преди 10 ноември 1989 г. той осмиваше властниците в епиграми и книгите му биваха горени, а след падането на режима не спестяваше опасенията си за поднесената ни на тепсия свобода. Три десетилетия от рухването на Берлинската стена, 51 г. от изгарянето на сборника му „Люти чушки” и 15 г. от смъртта на сатирика послужиха за повод на Държавната агенция „Архиви” да събере шаржове, снимки и документи в изложбата „Радой Ралин в огледалото на времето”.

Изложбата съдържа около сто шаржа − най-ранният е от 1944 г., а последният от 2007 г. – разказва Иванка Гезенко, куратор на изложбата. – На първите можем да го видим като участник във Втората световна война и като журналист във в. „Фронтовак”. Наред с именитите художници Борис Димовски, Никола Михайлов, Калин Николов, Иван Газдов, рисували са го и хора, чиито подписи не можем да разчетем. Но той се е превръщал в обект на изкуството върху салфетка от ресторант, върху кутия от цигари „Слънце”, върху обикновен тефтер, тъй като е предизвиквал с осанката си околните да му правят моментални шаржове.

Според Иванка Гезенко поетът ще остане в историята не само с критичното си отношение към предишната власт, но и със стихотворенията си на изключително високо ниво, с текстовете си на над сто български песни, с налагането на кратките форми епиграма, афоризми, тезиси, антитезиси, апострофи по български писатели. Не на последно място той е и отличен преводач – например на Молиер, както и китайска поезия, при това без да владее източния език.

Тук показваме и две важни неща – пишещата машина „Ерика”, която е неговият уред на труда, и обгорелия екземпляр от сборника с народни епиграми „Люти чушки”, който подлюти властта – продължава кураторката. – Интересното е, че Радой Ралин ни е оставил едно послание, слагайки между страниците на списание „Български журналист” събраните в плик останки от изгорените в парното помещение на полиграфическия комбинат 10 хил. екземпляра от книгата. И то ги е поставил при изключително критичната към него статия „Да си служим добре с оръжието на сатирата”. Разбира се, той можеше да ги остави и на друго място, но смисълът според мен е − това, което остана от моя труд, е до това, което ме разби.

Всъщност само две от епиграмите в сборника са на Радой Ралин. Останалите са народни умотворения, събирани от Петко Р. Славейков, на които той поставя заглавията. И след като три сборника на сатирика биват спрени, с „Люти чушки” той решава да покаже, че черпи вдъхновението си от народното творчество. Властта обаче го удря заради карикатура на съавтора му Борис Димовски, смятайки, че подписът на прасето към епиграмата „Сит търбух за наука глух” е на Тодор Живков, разказва синът на поета Кин Стоянов, който по повод на 30-ата годишнина от демокрацията у нас, припомня две епиграми на своя баща.

„Свободата, миг неповторим, на втория ден се превръща в режим” − тази епиграма идеалистът Радой Ралин пише след 9 септември 1944 г., надявайки се, че ще се създаде общество, което позволява на всеки да се развива според своите възможности и дарби – добавя Кин Стоянов. – А другата епиграма е писана след 10 ноември 1989 г. и звучи така: „Колко кратък промеждутък си, свободице обожавана, появиш ли се и тутакси биваш ти унищожавана”. В нея виждаме как всички илюзии вече са отхвърлени и единствено изкуството стои като упование, на което той остава верен до последния си ден.