Двама млади изкуствоведи си поставят за цел през настоящата година да насочат вниманието върху неглижираната индустриална архитектура от времето на българския модернизъм. Наследството му, издигнато в периода между двете световни войни, днес се руши, “самозапалва” или събаря, без да предизвиква значими обществени реакции на съпротива и гняв.

Модернизмът навлиза в страната ни с помощта на европейски школи, в които бъдещите български архитекти се образоват. При завръщането си възпитаниците на реномирани университети създават не само образцови публични сгради и домове, но и множество фабрики, железопътни съоръжения, мостове, кланици, отговаряйки на бурното развитие на промишлеността у нас.

Индустриалната архитектура е интересна с това, че чрез нея навлизат най-новите тенденции и строителни материали – разказва Васил Макаринов от фондация “Български архитектурен модернизъм”.

Например широката употреба на стъкло и на бетон за засводяване на големи пространства. Това всъщност е продиктувано от функционалните търсения – за да има производствен процес във фабриката, е необходимо голямо пространство за разполагане на съоръженията, както и добро осветление. Тези елементи намират широко приложение също в гражданската архитектура между 20-те и 40-те години на миналия век, въпреки че до голяма степен проявите им се идентифицират именно в индустриалните обекти.

За съжаление, няма да мине дълго време и за течението модернизъм в индустриалната ни архитектура ще съдим единствено от фотографиите, направени в първата половина на миналия век.

В края на м.г., по решение на собственика, до основи беше разрушен железопътният завод в столицата – изключителна сграда на арх. Панайот Калчев, представляваща страхотни халета със стоманобетонна ребрена конструкция и красиво извити обрелихти.

Все още е пресен примерът с изгорелите през 2016 г. тютюневи складове в Пловдив, чиито ценни вътрешни конструкции от дърво завинаги бяха загубени, а за пожара беше обвинен клошар.

Рухнали завинаги или разпадащи се на произвола са и много други сгради в по-големите градове на България. Защо това архитектурно наследство все по-рядко бива припознато като ценност?

Това е един доста труден за обсъждане въпрос – отговаря Васил Макаринов. – От една страна, преглед в регистрите показва, че няма кой знае колко много сгради със статут на културна ценност в индустриалната архитектура, а, от друга страна, че не винаги този статут успява да опази обектите. Грозен пример в това отношение е почти разрушената вече Захарна фабрика в София.

Разбира се, сградата е със статут, но какво от това. Може би едно от добрите оръжия за защита на архитектурното наследство е познаването му в по-широк смисъл – извън юридическото четене на термина “културна ценност”. А именно като обекти, носители на памет за стопанската история и архитектурата на страната от съответния период.

Националният институт за недвижимо културно наследство е институцията, която би трябвало да следи за опазването на сградите. На практика това не се случва, твърди Васил Макаринов. Затова и той, заедно със съмишленика си Теодор Караколев, се заема с просветителска кампания за ценността на сградите, чийто автентичен облик доказва приемствеността им с европейското изкуство.

Когато един собственик разбере, че сградата му има стойност в оригиналния си вид, той ще бъде последният човек, който ще посегне на този обект, и вероятно ще предприеме стъпки хем да го запази, хем самият той да бъде печелившото лице, вярва изкуствоведът.

Той дава пример с подобни постройки в Европа, превърнати в пространства за изкуство, и алармира за неотложната намеса в бившата общинска столична кланица, ако искаме един от най-ярките образци на българския междувоенен модернизъм да бъде спасен.