Днес празнуваме Св. Георги Победоносец, но това е и повод да се вгледаме в себе си – доколко браним вярата си, доколко сме жертвоготовни в името на принципите си, доколко сме храбри да ги заявим на висок глас и да ги отстоим. Нужна ли ни е срещата със себе си – още повече, че затворени в домовете си, като че ли имаме цялото време на света?

Един млад воин побеждава римския император Диоклециан – но не с оръжие, а с мъченичество, принасяйки живота си за своя Бог. На пръв поглед Св. Георги е имал всичко, към което се стремим в днешния ни свят - положение, висок пост, признание, богатство. И въпреки това ги е захвърлил в името на истината, че възкръсналият Христос е носителят на пътя, правдата и любовта, в които вечно да се уповаваме.

Св. Георги е имал своята лична среща с Господ, затова и толкова категорично е отстоявал истината, стоически търпейки изтезанията, на които е бил подложен. За разлика от светеца, днес Бог едва ли очаква от нас подобно мъченичество. И все пак, макар да нямаме това живо свидетелство на вярата си в Христос, най-малкото можем да си зададем въпроса, за какво си заслужава да нарушим комфорта си и да се заявим. Ала ако не успеем да пречупим собственото си его, не се преборим с егоизма си и не придобием истинска жертвена нагласа, каквото и да правим, резултатите ни ще си остават половинчати.

“Всеки от нас има нещо, което е уболо съвестта му, от което го е заболяло силно и което не му дава мира – продължава Златина Каравълчева. – И ако нещо е заседнало толково силно в нашата съвест като несправедливост спрямо ближните ни и спрямо нашия народ, тогава не е хубаво да преглъщаме – само и само тази съвест да не нарушава безметежието ни. Когато около нас се върши неправда, тази потисната съвест се превръща в бомба със закъснител и тя рано или късно ще експлодира в нас. Затова и най-важният извод, който можем да направим, е да не заглушаваме съвестта си и да намерим сили, за да победим страха.”

Истината е, че ние много често се страхуваме да подадем ръка на тези, които невинно страдат и са онеправдани. Предпочитаме да се възмутим в социалните мрежи, вместо да напуснем удобството си и да проявим усилие – а понякога се изисква и дързост, за да помогнем на някого. Но само тогава бихме забелязали как лека-полека, ако не цялото общество, то поне една малката общност около нас се променя.

“Когато обществото не живее в критични времена, хората се отпускат и потъват в своите прозаични проблеми – казва още Златина Каравълчева. – Ако историческото време обаче се сгъсти, тогава ще се види кой какво е градил във времето, когато обществото не е било изправено пред критичен избор – на гонение, война или друго изпитание. А днешната епидемия е едно такова изпитание, в което много неща излизат наяве, и от това как всеки един от нас издържа на тази трудност, се вижда какви малки победи е удържал в по-спокойно време. Но ако ние не сме герои в своето всекидневие, ако не сме постигнали своите малки победи в битката със себе си, със своя собствен егоизъм, на голямата битка на живота няма да излезем победители.”

Снимка: Диана Цанкова