Научена в най-крехка възраст да гледа на света през състрадателни очи, Донка Паприкова до края на дните си дава утеха на болните, самотните, отчаяните. А след падането на комунизма възражда традицията на хосписите, в които възрастните хора получават не само храна, но и упование, че не вървят сами по своя път.

Благодетелката се ражда през 1915 г. в столично патриархално семейство с пет деца, в което състраданието е част от възпитанието.


По време на страшната туберкулозна епидемия след Първата световна война, майка й Траяна се грижи за болните роднини и води със себе си малкото момиче. „В предучилищната си възраст не съм разбирала болестта и смъртта, но по натъжеността на майка си се научих да споделям болките на другите“, спомня си Донка Паприкова. Завинаги тя ще запомни и думите на своя чичо – художникът Владимир Димитров-Майстора, че ще достигне Бога само с добри дела.

На милосърдие Донка Паприкова се учи и в католическото училище „Санта Мария“, където немските и австрийските „калугерки“ я вземат при визитите на болни ученички. След като завършва с отличие, тя следва германистика в Софийския университет и социални науки в Люцерн. Връщайки се в родината, започва работа като социален съветник във фабрика, но два месеца по-късно предприятието е национализирано. Оттам нататък посвещава всеки свой ден на грижи за сираци, бездомни и болни хора.

По примера на своята свекърва, която създава дом за сираци от войните, през 1989 г., заедно с няколко приятелки, Донка Паприкова основава дом „Майка Тереза“ и с помощта на дарения разнася храна в къщите на възрастни хора.

„Преди много години направих един клуб на пенсионера в дома си – разказва Донка Паприкова, чийто глас се съхранява в Златния фонд на БНР. – Целта ми беше да си опознаем съседите, защото се познаваме по външност, обаче не се поздравявахме. И ако е необходимо, един друг да си помагаме. Почнахме да се грижим за болни, бедни, страдащи хора. Вкъщи беше дошло едно младо момиче и то ми каза – Бабо Донке, ние им носим на болните суха храна, а те се нуждаят от нещо топличко, но къде можем да готвим? Отвърнах й – В моя дом. И така почнахме – с готвене. Но аз исках да вървим по стъпките на Майка Тереза, затова и имаме инвалиди, психически болни, деца с муковисцидоза, деца от улицата. Най-главното обаче са възрастните хора. Много непознати, чули отвън какво работим, се присъединиха и станахме над 70 души – сред тях много лекари и даже професори. Толкова много сме вече, че имаме доброволци безработни – не можем да им дадем работа, при все че никой от нас не получава пари.“

Пет години по-късно домът „Майка Тереза“ получава статут на благотворително дружество с името „Хоспис Милосърдие“ и става естествен правоприемник на едноименната организация на свекървата на Донка Паприкова. Така благодетелката прави няколко приюта, в които се грижи за терминално болни.

„Ние сме се научили да си казваме грешките в очите – казва още тя. – Даже се радвам, когато моите съратници ми правят някоя забележка, защото те са много много по-напред от мен. Аз все си представлявам една стълбичка, на която се качваме. Майка Тереза я гледаме някъде нагоре, но и тя не е на върха съвсем, а ние сме на някое стъпало. Прекрасни хора работят тук и трябва да си помагаме един на друг.“

Донка Паприкова си отива от този свят на 91 г. (ноември 2006 г.), оставяйки ни личния си пример и посланието да търсим добрата искрица в сърцето си.

„Всеки трябва да има една усмивка на устата – съветва тя. – Но да се усмихваме и на тези, на които не бихме искали. И като се усмихне човек, усмивката да бъде израз на душата и на сърцето. Трябва да се стараем да повишим качеството на любовта, а с любовта вече идва и мирът, и всички добри човешки страни.“

Снимки: личен архив