Много българи все още правят домашно вино и го наливат във всякакви импровизирани съдове. Но опитните винари казват, че бурето прави виното. Даже най-хубавото грозде в лошо буре ще се развали. Но дори и най-обикновеният сорт се облагородява в новото буре. Виното без буре остава голо, то е като човек без дрехи – не е за пред хора.

За тънкостите и тегобите в правенето на буретата се допитахме до майсторите бъчвари в село Врачеш, българското средище на този все още жив и стар занаят. Някога тук имало 80 работилници за бъчви. С времето, заедно със старите майстори намаляват и работилниците, но все пак има по-млади хора, които подхващат занаята, затова поминъкът в селото се е запазил.

Милчо Владимиров вече 35 години е в професията. 12 години е чиракувал преди да се яви на изпит в занаятчийската камара. „Произвеждаме бъчви, каци, саксии, каквото търси клиентът от дърво това правим“, разказва майсторът. Готов е и човек да направи, стига да му дадат чертеж. Питаме го колко е животът на едно буре?

„Животът на съда е доста дълъг, но като качество – за да стават вината, ракиите и уискито, има различен период. Например една бъчва тук, в България, се пълни с вино между 6 и 7 пъти. Във Франция я пълнят средно 2 до 4 пъти. Вече за ракиите е различно. Но за лично ползване една бъчва, ако се стопанисва добре, може и един живот да изкара.”

Най-голямото буре, излязло изпод ръцете му е 5 тона. Не е лесно, залогът е в предварителната подготовка, разкрива майсторът:

„Материалът трябва да е изсъхнал, бурето се застъргва, набира се и се слага на огъня да се свие. Трябва да се внимава – мокрим отвътре с вода, да му дадем еластичност, да може да се свие дъската – не става много бързо, ама който се е научил няма никакъв проблем. Първо свиваме бъчвите, след това ги обгаряме, дъна затваряме и шлайфаме. И като види готовия продукт – всеки един майстор е доволен от своята работа.“

Преди 20 години започва да рециклира стари бъчви – „за нашите изби, защото все пак не сме толкова богата държава”, казва майсторът и разяснява технологията:

„Отваря се отново бъчвата. Свалят се дъната. Сваля се отвътре един слой между 3 и 5 милиметра. След това пак се качва на огъня да се обгори и така даваме живот на бъчвата да се произвежда качествено вино още 3-4 години максимум. Имаме познати колеги бъчвари във Франция. Те идват тук, ние ходим там. Те са доста по-напред технологично с машините. Една линия преди 10-15 години струваше между 250 000 евро до 350 000 евро. Но без да имат сигурен пазар, за българите тази инвестиция е невъзможна – обяснява бай Милчо. – Тука в нашия район имаме един-двама, които вкараха по-технологични машини, с които набиват обръчите. Ние все още ги набиваме на ръка, както е било някога. Но производителността е една и съща горе-долу.”

Според Милчо Владимиров, качеството на бъчвите и при машинното, и при традиционното производство зависи от майстора, а не от машините.

„Важно е дъбът от кой район е, колко годишен е. Минимум от 24 до 36 месеца трябва да съхне естествено. Това при нас е трудното - залагаме едни пари хей-така, на вятъра и на слънцето 2 години да изсъхне материалът и след това работим, за да създадем добри бъчви. Защото за една хубава бъчва дървото трябва да е расло най-малко 70 години”, е категоричен майсторът.

Още преди 1989 г. майсторите във Врачеш са били „частници”, както ги наричаха при стария режим. Сами са работели, сами търсели материали и клиенти. Затова те са и едни от малкото, които бързо и успешно се приспособяват към новите условия.

„Имахме голяма реализация в Русия – изнасяхме качета, малки бурета от 5 до 100 литра, обаче там се затегнаха нещата. Износът спря, защото минаваха през Латвия и транспортът стана много сложен. Иначе изнасяме за Испания, Гърция, Франция, за Америка сме изнасяли, дори за Япония. Откакто настъпи пандемията, пазарът се сви малко, но все пак се намира, за което сме доволни – оцеляваме в тези тежки времена”, разказва майсторът. Голямата му тревога днес е на кого ще предаде занаята. Казва, че младите предпочитат по-бързи и лесни пари, докато в бъчварството нещата стават малко по-бавничко, но пък е сигурно:

„Занаятът не е лош. С този занаят човек може спокойно да се изхранва“, категоричен е бъчварят и се надява поне внуците му да го наследят.

На друго мнение е майстор Васил Кацарски. Неговият род е в занаята вече над век и половина, за което говори и фамилията му, с която се гордее.

„Търсене има и то за бита. Тенденцията е към по-малко производство, що-годе да се вдигнат цените, да се съпоставят с материала, по-малко бройки и така.  Пък и няма да сме вечни, на по сто години ли ще правим по 200-300 бурета на година? Нека да направим 100 или 50 и да си покриваме колкото за масрафа и това е”, обяснява 66-годишният Кацарски. Синът му също е овладял майсторлъка, но смята, че за него и внуците му той ще е по-скоро хоби или допълващо занятие. Категоричен е обаче, че занаятът няма да изчезне.

Снимки: Иво Иванов, БГНЕС