През месец март, който ние, българите наричаме най-женския месец заради променливото време навън и заради празника на жената – 8 март, на фокус е „Тя“, с нейната красота, естетика и ролята ѝ в сложния свят, в който живеем.

На жената, като муза, е посветена изложбата „8 мъже за 8 март”, която може да се разгледа до края на месеца в залите на „Къщата на София”. В нея виждаме женския образ, претворен като експлозия от багри, стилизирана женска фигура или дори абстрактна пластика, в която въображението може да открие преплитането на мъжкото и женското начало в света около нас. 

Младият художник Костадин Жиков е представил цял цикъл живописни образи на реални наши съвременнички, пресъздадени в естествен размер. Картините му са изящни и вълнуващи, а художникът сякаш иска да ни насърчи да търсим истинското и непреходното в илюзорния и изменчив свят.

„Като цяло жената е една голяма мистерия, не просто за мъжа, но най-вече за художника, за твореца“ – казва Костадин Жиков. В творчеството си той има цикъл от портрети на жени, всяка от които носи орнаменти от българската фолклорна шевица.

„Основната ми цел в този цикъл е съчетание на ренесансовата естетика и тази на българския фолклор, която имаме в декоративното изкуство – шевиците, чергите. Ренесансовата естетика е характерна с анатомична рисунка и пластично изграждане на образа чрез сложен колорит. Там художникът се стреми да направи възможно най-много сложни нюанси. А в нашата фолклорна естетика се търси силен израз на декоративното и стилизация на образа, доведен до степента на знак и символ. Във фолклорните мотиви имаме ярки цветове и смели цветови комбинации. 

Точно това се стремя, да съчетая двете крайности – ренесансовата натуроподобна естетика и български фолклор – декоративен, но пък много цветен, въздействащ и привлекателен. Това са реални модели, истински момичета, които могат да се разпознаят в картините. Подбирам моделите според вътрешното си усещане. Понякога започвам да рисувам един модел, но картината не се получава, затова водещо е вдъхновението, то диктува всичко в рисуването.“

Костадин Жиков казва, че е повлиян в работата и в мирогледа си много силно от живописните платна на Владимир Димитров-Майстора. „Но е много трудно да се съизмерваш с такъв колос като Майстора, защото той е ненадминат в изобразителното изкуство“, твърди художникът.

„Ни най-малко не мога да се сравнявам с него, но аз изпитвам искрена любов към неговата личност и през годините някак по естествен начин дойде това влияние. То се прояви в моята работа, но съм се стремял да бъда най-вече себе си. Творецът трябва да следва своите идеи и виждания, за да бъде истински. От моята работа съм се убедил, че вдъхновението и въображението идват с положения труд. Трябва да седнеш, да работиш, да се съсредоточиш.  Има дни в които се разхождам сред природата, потъвам в нея и пейзажите сами ме намират. Много обичам пейзажите от Родопа планина, там са моите корени. 

Много от пейзажите, които съм рисувал, са от Ковачевица, Лещен, Долен. Там търся образи, които да са леко носталгични, но най-вече непреходни. В българското село виждам такъв вечен образ на уют, на обикновени хора, които обаче съхраняват най-доброто у човека – да живеят заедно и да си помагат. В града сме забравили какво значи да сме заедно, там всеки е вълк единак и на този фон изпъква егото, а то не е добър съветник на човека.“

Изкуството може да послужи като убежище, спасение от суровата действителност, особено по време на събития, на каквито сме свидетели в момента, смята Костадин Жиков. „Безумието на тази война ни кара да се питаме за какво се воюва, кому е нужна тази война. Тя обаче е факт и това е пак проявление на егото, отново става въпрос за нечий егоизъм или на група хора“, категоричен е художникът.

„Наскоро ми попадна интересна мисъл на учителя Петър Дънов за войната, той е живял по време на Втората световна война и казва, че когато се води война в света, ние всички сме отговорни за нея. Войната е първо вътре в нас, защото дори и да имаме дребна вражда, това се записва в общия психичен свят, който е скрит зад материята и после той избухва в дадена невралгична точка. Но дори и в криза, човечеството не може да живее без картини, музика, книги, поезия. Душата ни има нужда от изкуство, независимо колко трудни моменти преживяваме. Изкуството е това, което ще ни съхрани.“ 

Снимки: личен архив