Войната е лошо нещо. Оставя след себе си разрушени градове, разбити човешки съдби и много мъка. Конфликтът в Украйна, който зрееше отдавна и въпреки това ни изненада, с кръвта на невинните жертви породи вълна от съпричастност и свърза с невидими нишки хора от различни краища на света. "Състраданието им помогна да се сплотят и, което е важно за нас, ни показа, че не сме сами", сподели пред Радио България Мария Желязкова, етническа българка от украинското бесарабско село Чушмелий и член на местния български танцов ансамбъл със същото име. Свързахме се с нея, за да ни разкаже, как се промени животът на българите там в условията на войната, както и да обърнем поглед назад, към общите ни корени.

Мария разказва, че ако не са новините, в селото дори не биха разбрали, че има война – спокойно e, взривове не се чуват. Но всички имат роднини и приятели из цяла Украйна. "Всеки ден започваме с това, че се обаждаме на нашите близки, за да ги чуем, че са живи. Животът от два месеца спря. Молим се и гледаме с какво можем да сме полезни на армията, хората, които се нуждаят от помощ", разказва събеседничката ни. Нейният дом за месец приютил семейство с малко дете от Киев. Детето било болно, след като дни наред се укривало с родителите си по мазетата от бомбардировките. "Те ни бяха съвсем чужди, но вече сме като роднини. Бедата обедини много хора и мнозина намериха сродни души", споделя Мария. Допълва, че в Украйна отвсякъде идва хуманитарна помощ, включително от България.

80-90 % от жителите на Чушмелий са предпочели да останат у дома въпреки конфликта. Заминали малко майки с деца, но част от тях по-късно се върнали. И не само те. "Много хора, които преди все не намираха време, се върнаха при родителите си от Киев, Одеса, други градове. Улиците се изпълниха с деца, което е приятно. Жалко е само, че поводът е лош", допълва жената. По думите ѝ, в селото живеят около 4000 души.

"Ние всички приказваме на български език. Нашият диалект е различен от чисто българския, но като отиваме в България, нямаме езикови затруднения, разбираме се. Тук в Бесарабия има много български села и всяко от тях има свой диалект. Историята на чушмелийци, казват, започва от Каспичан. Но делегация от нашето село отиде там и нищо общо не можа да намери с каспичанската култура, архитектурата и диалекта."

Жителите на селото обаче пазят старинни носии, килими, накити от прабаби и прадядовци. Надяват се един ден цялото това богатство да бъде изследвано от етнографи, които да разкрият в детайл техните корени.

Селото първоначално се наричало "Чушма варовита", а по-късно "Чушмелий" заради извор в самия център, около който е възникнало. По времето на СССР било официално прекръстено на "Криничное", но местните държат на името, което те сами му дали.

"Много се гордеем с това, че селото ни пази традициите си. Сред тях са и пешкирите, тъкáни на стан, които ги няма в другите бесарабски села, килимите. Пазим християнските празници – всеки със своя обичай. Сега идва Гергьовден, който при нас се празнува много красиво, с курбан, а по Коледа мъжете обикалят и пеят български песни", разказва Мария, но добавя, че сега заради обстановката нищо не е същото. Светлата Пасха минала, както никога в Чушмелий. След църквата хората се прибрали по домовете, вместо, както е обичаят, да отидат при кръстници, при родители. Така се очертава да мине и наближаващият Гергьовден.

Друга част от запазената българска култура е кулинарията. Всеки гостенин на селото е гощаван с местните деликатеси – традиционния курбан, зеле с ориз и месо, топла овча яхния със счукан червен пипер и, разбира се, баница, посочва етническата българка:

"Баницата при нас се казва "зелник". Точи се тънко-тънко тесто, между слоевете се слага сирене, залива се с мляко с яйце и се запича. Правим също рулца от тесто с домашна мая. Всичките тези тестени изделия са със сирене и се пекат в пещ. В нашето семейство ние още печем хляба в пещ. Хората ползват стари пещи или нови, направени по стар проект."

Гордост на селото е и ансамбълът за български народни танци "Чушмелий".

"Ансамбълът официално беше създаден преди 5 години. Но започнахме да го обмисляме доста по-рано. В него участват 22 души, които имат голямо желание да танцуват. Но временно сме преустановили дейността си – първо заради коронавируса, а сега заради тази неприятна ситуация… В нашето село са се съхранили две-три хорá от старите хóра, които танцуваме много години. Когато се основа ансамбълът, първият ни ръководител беше от България – Петър Димитров. Той ни донасяше оттам репертоар с елементи, които не знаехме, но се научихме да играем, – разказва Мария Желязкова и продължава: – Ансамбълът е основан по личното желание на моята братовчедка Мария Чанева. В него има много роднини. Мария, която е най-голяма по възраст сред нас – на 50 години, е и като отговорник на ансамбъла. Хората много я уважават и затова всички ѝ казват „кака“. „Както кака каже, тъй ще го правим“, казват те."

Жителите на Чушмелий, като всички украинци, се надяват войната по-скоро да свърши. Сигурни са в победата, "защото нищо лошо не сме направили". А това би означавало и постепенно завръщане към нормалния живот.

Снимки: личен архив