В средата на ХХ век десетки български села потъват завинаги под водата, а техните жители са принудително изселени от родните земи. Комунистическата власт започва ударно строителство на язовири, но с цената на прекършени човешки съдби.

В днешно време не се знае почти нищо за тези призрачни късчета българска земя, останали на дъното на язовирите. На места над водите още стърчат печалните руини на църкви или гробища, навявайки усещане за тъга и безвъзвратна загуба. Каква е била съдбата на тези села, какво се е случило с техните обитатели?

Екип от Института за етнология и фолклористика към БАН тръгва по дирите на "Потопеното наследство" на България, за да повдигне воала на миналото.

До момента изследователите са идентифицирали 23 язовира, при строежа на които са били изселени над 60 села, както и махали с по няколко къщи. Повечето се намирали в изостанали планински местности, не са имали ток, пътища, магазини, лекар... Затова изселването не винаги е било насилствено. За мнозина преместването в по-благоустроени региони е означавало модернизация и шанс за по-добър живот, научаваме от гл. ас. д-р Лина Гергова, ръководител на изследователския екип на БАН. Къде справедливо, къде – не, тези хора били компенсирани от държавата.

На някои са построени жилища, други получили финансови обезщетения или пък възможност да закупят на по-ниски цени дефицитните при соца строителни материали. “За съжаление,част от собствениците на обработваема земя са били компенсирани на много ниска стойност. Освен това, те са изгубили членството си в ТКЗС, което сериозно се отразило на финансовия и обществения им статут по време на социализма“ – казва д-р Лина Гергова. Нейният екип се е срещал със десетки наследници на изселници и е събрал истории за хора, които не са могли да приемат раздялата с дома и земите на дедите им.

“Имаме разкази как те не са искали да си тръгнат, как не са вярвали, че язовирът наистина ще дойде до тяхната къща и са стояли докато водата обгради къщата им, например в едно от селата в яз. "Искър". А имаме данни за едно семейство, което при строителството на яз. "Йовковци", отказало да напусне селото и се заселило в огромна бъчва за вино, защото всички къщи били разрушени, докато насила не било изгонено оттам“ – разказва Гергова.

Хората сами демонтирали къщите си, за да запазят строителния материал. После пускали багерите, за да изравнят дъното на язовира. Чак тогава плъзвали мътните язовирни води, които поглъщали неумолимо спомена за селото "за неговите обитатели. Но конструкциите на църквите оставали, като стражи на изгубената памет.

“Обяснението е много по-прагматично – просто не е имало кого да обезщетят и да го накарат да разруши църквата. Но имаме случаи и на взривени църкви, като тази в село Йовковци в едноименния язовир, или храма на село Дарец в яз. "Студен Кладенец". А за гробищата – понякога хората са събирали останките на близките и са ги пренасяли. Например жителите на Жребчево изкопават костите, събират ги в костница и ги погребват близо до един мотел. Там те поставят и мемориален паметник на селото. Но около мотела стартира строителство, паметната плоча изчезва, а с костницата не се знае какво се е случило“, обяснява д-р Лина Гетова.

• По следите на изгубеното време – потопената църква на яз."Жребчево"

“Много е тъжно, че са разрушени села, но не трябва да забравяме огромния позитив, който носят язовирите не само за битовото водоснабдяване, но и за електрификацията на България, индустриалното водоснабдяване, поливното земеделие – това е огромно богатство. Може би си е струвало тази жертва. И точно така са били убеждавани хората, че трябва да се жертват за общото благо. Даже имало такива песни, макар и пропагандни, които се разпространявали на принципа на фолклора. Например попаднахме на песни на турски език, записани през 1954 -та за ползите от яз. "Студен кладенец" и колко хубаво ще стане, когато хората си имат язовир и вода за всички” – разказва д-р Лина Гергова.

Вижте още :

• Запалня или да потопят миналото и вярата ти