Известно е, че по време на пандемията от Covid-19 много българи предпочетоха да се завърнат в родината. Колко обаче е техният брой и дали след края на кризата трайно ще останат в България - няма как да разберем, защото липсва статистика. Повод да смятаме, че все пак мотивацията да останеш в България надделява, ни дава личната история на Жасмина Атанасова, която след дипломирането си в САЩ, остава там около 20 години. Сега обаче Жасмина е в България и се е установила трайно тук заедно със своя съпруг и двете им деца. За привързаността си към родината младата жена може да говори много, но основно тя минава през изработването на български шевици.
Интересът към традиционното ни везмо дошъл случайно, още преди 8 години, когато Жасмина очаквала първата си рожба. Тогава за нея бродирането на гоблени било като вид медитация, начин за подреждане на идеите в главата, както самата тя казва. Случило се така, че в Сан Франциско, Калифорния, където тогава живеела младата българка, дошла майсторката на традиционна шевица Ирен Величкова-Ямами. Там тя организирала кръжок по бродерия за българската общност и у Жасмина се появило желанието да се учи да бродира с техники, които са използвали нашите прабаби.
Така в САЩ Жасмина Атанасова се научила да изпълнява един много специален полегат бод, който често се използва в народната ни носия. После открила, че по същия начин били изработени и покривките, запазени в бабината ракла. „Много е приятно везбарството, защото българската шевица излъчва много хубава енергия“ – казва ни Жасмина Атанасова и продължава:
„Много бързо се учиш, когато шевицата е показана от специалист, но е важно и да имаш желание, а занаятът се краде, както ние казваме, така че на човек не му трябва много, за да се научи. Ирен Величкова-Ямами ни остави по една мостричка на всеки, после по нея аз продължих да се упражнявам. Дотогава бях бродирала предимно гоблени, които също са големи като картини, но сега вече искам изцяло да се посветя на българската шевица, защото тя е колоритна. Везбарството е бавна работа и човек се запалва по много проекти, които се завършват бавно. Но работата носи голямо удоволствие и действа релаксиращо за всяка от нас. Трябва да планираш работата си занапред, не можеш изведнъж всичко да направиш, защото изисква търпение, съсредоточаване и точни схеми, по които да работиш. Конците, които използвам за шевиците са същите, с които правя и един обикновен гоблен. Основният цвят при везбата е червен, а и черен, и тук-там се появява синьо, зелено, жълто, така че са ти нужни само няколко основни цвята. Техниката, която научих от Ирен е полегат бод с водене на конец - може да се види често в носиите. Предимството е, че той се прави по-бързо, отколкото другия разпространен – кръстния бод. Сега бродирам една женска риза, пазвата почти е завършена. Но плановете ми са да бродирам шевици от различните региони, да разуча повече видове бод, които съдържа нашето везмо.”
„Случвало ми се е с някоя друга майка да седнем в парка и да бродираме, и да си говорим - такъв момент е вълшебен за мен. А често и случайни хора идват при мен и ми се възхищават, че съм жена, която не гледа в екрана на телефона, а бродира в парка. За мен ръкоделието е по-интересно от това да съм в интернет. В САЩ също съм срещала жени, които плетат, но самата шевица много ги впечатлява. Но нашите шевици са им напълно непознати. Те не биха учудили украинци, руснаци, но в Америка това не е популярно. Всичко е въпрос на желание, аз съм виждала в работилницата на Ирен Ямами как хубаво бродират японките, а не е рядкост и мъже да се запалят по шевиците. Не само българи, има мъже по света, които обичат да бродират. По-рядко е, но запали ли се човек, няма значение от какъв пол и от каква професия е той - това е хоби, то те разтоварва от стреса и те пази от лоши мисли.”
За завръщането си в България преди три години Жасмина казва, че е станало случайно. Всички преминали на дистанционна работа и нямали възможност да пътуват и да се срещат с приятели. Тогава тя и съпругът й, американски гражданин, преоткрили предимствата на живота в България. Записали сина си в българско училище, а междувременно в София се родило и второто им дете. „Животът тук има много предимства, тук срещам приятели и близки хора, така че сега оставаме в България” – казва младата българка, избрала обратния път към родината.
Снимки: личен архив, Гергана Манчева
След като посвещава 23 години от живота си на Кралския военноморски флот, британецът Дарен Картър решава да се уволни през 2013 г. Признава, че в продължение на години се е носил без посока през "бурните води на живота" - от работа..
Казва, че отдавна не се чувства чужденец в България. Тук е неговият дом, научил е българския и подобно на повечето ни сънародници се вълнува от политическата ситуация в страната. Но най-голямата му страст, това, което изпълва дните му със светлина..
Доц. д-р Марко Скарпа изследва Кирило-Методиевото наследство и ролята на южнославянските скриптории и работилите в тях за разцвета на културата на Балканите през XIV век книжовници. Интересува се също от отзвука, който духовният подем в България и във..