Слушайте!
Размер на шрифта
Българско национално радио © 2024 Всички права са запазени

Близо 2 хиляди българи са работили в Иран през 30-те години на XX век

Дипломатът Ангел Орбецов проучва и описва първите 8 десетилетия от дипломатическите връзки между България и Иран

Снимка: freepik.com

Дипломатическите отношения между България и Ислямска република Иран имат 125-годишна история, а българският дипломат Ангел Орбецов направи опит да проучи и опише първите 8 десетилетия от периода в книгата си "Българо-иранските отношения от Освобождението до края на 50-те години на XX в." . Авторът е посланик за специални поръчения в Министерството на външните работи с 36-годишна дипломатическа кариера, бивш посланик на страната ни в Китай, дългогодишен директор на дирекция "Азия, Австралия и Океания" в МВнР,  университетски преподавател и автор на учебник по персийски език за студентите иранисти. Книгата му е първо по рода си цялостно изследване на връзките между България и Иран, а очакваното продължение с анализ на съвременния период, ще допринесе и за по-адекватното формулиране на целите и интересите на нашата страна към Иран с оглед на мястото му в съвременните международни отношения. 

Важно е да погледнем назад във времето и да разберем по какъв начин книгата "Българо-иранските отношения от Освобождението до края на 50-те години на ХХ век" допринася за отношенията между хората от двете държави - с Ангел Орбецов разговаря Владимир Митев от румънската редакция на Радио България:

“Между българи и иранци има определен афинитет, който аз самият винаги съм чувствал по време на своята дългогодишна работа с Иран и в т.ч. дългосрочната си командировка в тази страна преди около 30 години – посочва дипломатът пред Радио България. –  Причините за този афинитет могат да се търсят в духовното и културно общуване между двата народа през вековете, в геополитическото позициониране на двете страни като съседи от Запад и Изток на Османската империя на фона на проблемите, които и двете страни са имали с нея, както и техните взаимоотношения на междудържавно ниво с вече 125-годишна история. У нас вече са натрупани значителен брой иранистични изследвания, които дават добра представа както за страната и нейния език, култура и духовност, така и за различни аспекти от контактите между двата народа – археология, литература, езикознание, икономика, медицина и др."

До този момент липсваше цялостното им изследване в исторически план, ако не се смятат кратките дялове за Иран в справочниците на Мария Матеева, посветени на дипломатическите и на консулските отношения на България, посочва Ангел Орбецов и допълва:

Ангел Орбецов

"За написването на тази книга бяха извадени на бял свят и проучени голям брой документи от архивите, които бяха претворени в непрекъснат във времето разказ с опит за периодизация, поставен в контекста на историческите процеси в двете страни и допълнен там, където е възможно, с материали от различни източници. В това число попадат разчитането, преводът и представянето на ирански документи, до момента недостъпни за българската научна общност. По този начин бяха осветлени редица неизвестни или неизследвани събития и процеси. Ще спомена някои от тях, като Българо-британската договореност от 1897 г. по въпросите на иранските поданици в Княжество България, първата иранска дипломатическа мисия у нас от края на XIX и началото на XX в., подготовката на Търговска спогодба в края на 20-те години, българската трудова миграция в Иран през 30-те год. на ХХ в., интернираните български поданици, пребиваващи в Иран, по време на Втората световна война, междупартийните контакти през 50-те години и т.н. Много български дипломати изтъкват ползи от сътрудничество с Иран. Недялко Колушев в Турция към края на Първата световна война говори за турско-иранските противоречия и възможностите на България да се възползва от тях. Нашият пълномощен министър в Москва през втората половина на 30-те години на м.в. Никола Антонов отправя препоръки към българските работници да се възползват от икономическите възможности в Иран. Българската легация в Иран (1939-1941 г.), начело с дипломата Димитър Дафинов, прави реални стъпки за подобряване на търговско-икономическите отношения чрез износ на български продукти: бубено семе, тютюн, цимент, пътнически вагони, както и за внос на ирански памук. Тя разработва и алтернативни транспортни маршрути през съветското пристанище Батум, с което поставя начало на диалога по този много важен въпрос, който продължава до ден днешен, когато вече говорим за коридора “Черно море-Персийски залив”.


Една от амбициите на книгата е да установи точната дата на началото на българо-иранските дипломатически отношения:

"Действително началото на дипломатическите отношения е изследвано обстойно в първа глава на книгата. Освен това след проведени преговори с иранските партньори през лятото на 2021 г. бе стартирано двустранно проучване, което да хвърли повече светлина върху началния 25-годишен период на двустранните отношения след Освобождението на България, в това число контакти между монархическите институции, взаимни високопоставени посещения, иранското консулско присъствие у нас и откриването на първата иранска дипломатическа мисия в София – обяснява Ангел Орбецов. – Датата 15 ноември 1897 г., възприета към момента като начало на дипломатическите отношения, взема за отправна точка връчването на нота за даване на агреман на първия ирански дипломатически агент в Княжество България Мирза Хосейн хан. Единственият документ, отразяващ това събитие е писмо от нашия дипломатически агент в Цариград Димитър Марков към премиера Константин Стоилов, което е показано в Приложение 2 към Първа глава. В периода 1898-1902 г. функционира първата иранска дипломатическа мисия в София, но за съжаление от наличните документи не може да се изясни датата на нейното откриване. Тъй като няма и следи от нарочен акт за установяване на дипломатическите отношения – споразумение, декларация или размяна на ноти, не може да се идентифицира друга дата, която да определим като тяхно начало."

Изследователят обаче не пропуска да уточни, че много преди това двете страни са поддържали официални контакти чрез своите мисии в Цариград. Имало е официална кореспонденция между монарсите, а в Русе и Варна са действали ирански консули, вицеконсули и почетни консули.

Представянето на книгата „Българо-иранските отношения от Освобождението до края на 50-те години на XX в.“ на посланик Ангел Орбецов в Министерство на външните работи

Първата документирана кореспонденция е размяната на послания между княз Александър Батенберг и Насер ед-Дин шах (1879-1880 г.), която маркира установяването на официални контакти на този ранен етап след Освобождението на България от османско владичество ( 1878г.). 

"От нея е запазен единствено препис в иранските архиви от поздравителното писмо на иранския монарх по случай встъпването на престола на княз Александър – един уникален документ, който заедно с превода е изложен в първото приложение в книгата. Показателно е, че в него шахът насърчава независимото развитие на България (думата независимост се употребява три пъти в писмото), а добре знаем, че съгласно чл. 1 на Берлинския договор, България е определена като „самостоятелно трибутарно княжество под суверенитета на Н.В.Султана“. Така че предполагам, че в заключение на нашето проучване ще бъде посочена датата 15 ноември 1897 г. като дата на установяване или начало на дипломатическите отношения, но същевременно ще се вземе предвид фактът, че официалните контакти са съществували много преди тази дата."

България е имала колония от работници емигранти в Иран преди и по време на Втората световна война. Каква е съдбата на тези българи след прекратяването на дипломатическите отношения през 1941 г., провокирано от навлизането на Съюзниците (СССР и Великобритания) в Персия и свалянето от власт на Реза шах? Това ново явление в двустранните връзки е недобре проучено в българската научна литература:

"Тази миграция става причина за откриване през април 1939 г. на първата българска легация в Иран, начело с опитния дипломат Димитър Дафинов. Българските работници се оказват на едно от челните места в кохортата от европейски труженици, за които Иран става притегателен център по време на предприетите от Реза шах Пахлави интензивни стопански дейности, и най-вече мащабното инфраструктурно строителство – пояснява Ангел Орбецов. – Видно място сред обектите, разкриващи работни места за чужденци, включително за наши сънародници, заема Трансиранската жп линия. Основният профил на българите в Иран са зидарите, строителите и общите работници, макар че не липсват също бояджии, дърводелци, механици и дори инженери, художник-декоратори и предприемачи. Най-големият контингент идва от централната част на Предбалкана (Габровско, Дряновско, Тревненско, Севлиевско, Великотърновско), известна със своите традиции в строителството. Броят на работещите в Иран български поданици във върхови моменти вероятно достига 1500-2000 души. Зад тази значима за нашите мащаби цифра се крият хора с нелеки съдби, които със своя самоотвержен труд оставят трайна следа в усилията за икономическо въздигане и модернизация на иранската държава. Те често поставят на силно изпитание своите способности за оцеляване и издръжливостта на семействата си, останали в България, а понякога смелите им митарства завършват трагично. В книгата са описани поименно редица случаи, като в едно от приложенията е направен и списък на българите, загубили живота си в Иран с кратки анотации."


Съдбата поставя на тежко изпитание живота на българите в Иран по време на  Втората световна война:

“През септември 1941 г., Иран е заставен от съюзниците - СССР и Великобритания, да скъса дипломатически отношения със страните от Тристранния пакт. Закриването и евакуирането на българската легация в Техеран е изпълнено с голямо напрежение. Като държава, присъединила се към пакта, но още невлязла във войната, България отначало не фигурира в предявения на Иран ултиматум. Включването ѝ в последния момент означава, че на българските легационни служители се дава изключително кратък срок от три дни за напускане на страната и съответно те нямат възможност да уредят евакуация дори на ограничен сегмент от българската колония.

Военният период поражда репресивни действия спрямо българските поданици в Иран. Към несгодите, предизвикани от третирането им като вражески елементи, изгубването на работа и трудностите по тяхното репатриране се прибавя острият проблем с депортацията ( също непроучено досега явление), предприета от английските окупационни сили. Близо 100 души са интернирани в лагера Дехра Дун в Британска Индия, една по-малка група – в иранския град Солтанабад, днешен Арак, а има и единични случаи в други лагери.

По време на войната, поелата защитата на българските интереси шведска легация в Техеран предприема действия по репатрирането на български поданици, които включват съгласуване с местните власти, окупационните сили, българското МВнР и транзитните страни, както и организиране на българската колония. Успешно е репатрирана малка група от жени и деца, но двата основни подготвени конвоя през 1942 г. са спрени от съветските окупационни власти, въпреки че предварително е получено съгласие. Най-вероятно това е направено от солидарност с английските съюзници, предвид обявената от България война на Великобритания през декември 1941 г.

Условия за репатриране на основните групи български поданици се създават едва след края на войната и подписването на Съглашението за примирие от новото правителство на Отечествения фронт, когато Комисарството по изпълнение на примирието начело с външния министър Петко Стайнов влиза в диалог със Съюзната контролна комисия и политическите представителства на СССР и Великобритания. Две групи съответно от 87 и от 56 българи се изтеглят през съветска територия – първата група от декември 1945 докъм пролетта на 1946 г., а втората - пролетта на 1947 г., като за нея съдейства и югославската легация, поела българската защита от 1946 г. 75 души от лагера Дехра Дун отплават на британски кораб от Карачи до Басра заедно с други лагерници – унгарци, югославяни и един румънец – през ноември 1946 г., след което достигат българска територия с железница. Няколко души, които поради заболяване или други причини не успяват да се присъединят към тази група, се добират допълнително до родината с други британски кораби.

Завърналите се български граждани, чието пребиваване в Иран е било свързано преди всичко с надеждата да спечелят средства за подобряване на материалното си положение, като цяло не успяват да осъществят своите цели. Пречка за това става спирането на предприетите през 30-те години мащабни строителни дейности по време на Втората световна война, както и интернирането на голяма част от българите. При пристигането си в България нашите сънародници, отсъствали дълги години от страната, се сблъскват с трудности по приспособяването към новата действителност и намирането на подходяща работа, както и с лични и семейни проблеми. Има и единични случаи на задържани за известно време от органите на сигурността.

Сравнително малко български граждани избират да останат в Иран, макар че обстановката там става крайно неблагоприятна и няма нищо общо със строителния бум през 30-те години. По данни на чехословашката легация в Техеран, която от началото на 50-те години поема защитата на българските интереси, към средата на 1954 г. в Иран пребивават около 50-60 български граждани, които посещават легацията за различни услуги. Повечето от тях са работници и бедни занаятчии, които проявяват интерес към събитията у нас. Затова по разпореждане на МВнР от юли 1954 г. БТА започва редовното снабдяване на чехословашката легация с българска периодика, а по-късно и с български книги."

Какви бели петна продължават да съществуват в българското познание за Иран?

“Културно-икономическите връзки, разглеждани в последните глави на книгата в цялост с политическите контакти и консулската проблематика, оформят представата за периода от Втората световна война до края на 50-те години, като подготвителен етап към една нова епоха в двустранните отношения, когато сътрудничеството се разгръща с пълна сила. Важно за посочения период е, че интересът на двете страни една към друга не угасва, макар че дипломатическите отношения са прекратени за дълги години – от 1941 до 1961 г. Традицията се поддържа жива, за да може по-късно да даде богати плодове.

Преговорите за възстановяване на дипломатическите отношения, започнали през 1952 г., по време на управлението на Националния фронт в Иран, след това за дълго време са застопорени. Българската страна настоява за реципрочност, докато за иранската страна този въпрос по това време не изглежда важен. След това преговорите продължават в Москва, Белград и Анкара и завършват със съвместно комюнике от 26 декември 1961 г. През следващото лято в двете страни са акредитирани пълномощните министри съответно на България в Анкара и на Иран в Белград, като по такъв начин се материализира предложението, формулирано от българската страна през април 1957 г.

По нататък през периода на 60-те и 70-те години се откриват легации, впоследствие прераснали в посолства, и започва постъпателно възходящо развитие на двустранните отношения в цялата им гама – посещения на различни, включително най-високи равнища, пълнокръвно търговско-икономическо сътрудничество, съдържателен културен, научен и спортен обмен – като за целта се създава солидна договорно-правна база и отношенията се изграждат на дългосрочна основа.

Периодът на развитието на двустранните отношения от началото на 60-те години досега, с който бих искал да се захвана, със сигурност е не по-малко интересен. Предстои изследване на много документи. Работата ще бъде не по-малко трудоемка. Той може да се раздели на няколко етапа, в които основни жалони са настъпилите кардинални промени в двете страни: съответно Ислямската революция през 1979 и демократичните промени в България през 1989 г., иранският ядрен въпрос и редица други развития. Задачата, от една страна, ще бъде по-лесна предвид обилието на документи и анализи. И двете страни през този нов период провеждат консистентни политики една към друга в зависимост от господстващата идеология и политическата линия на съответните периоди.

От друга страна, обективното изследване ще бъде подложено на изпитание, тъй като има редица моменти, чувствителни за двете страни. Попълването на „бели петна“ вероятно ще бъде свързано с разсекретени документи и досиета, които до момента не са били изследвани или, макар и да сме били наясно с тях, не им е давана гласност. Предстои работа в тази насока."

Снимки: Дипломатически институт към МВнР, Владимир Митев, БТА, freepik.com


По публикацията работи: Ергюл Байрактарова

БНР подкасти:



Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!

Още от категорията

85 археолози от цяла Европа се събират в България на конгрес за римските дунавски провинции

От 23 до 28 септември София и Видин ще бъдат домакини на Седмата международна конференция за римските дунавски провинции на тема "Граничен ландшафт по Дунав – Frontier landscapes along the Danube", предаде БНР Видин. Инициативата за дискусията за..

публикувано на 23.09.24 в 07:10
Паметният знак на хълма Царевец във Велико Търново, където е обявена Независимостта на България

През 1908 г. е извоювана пълноценната свобода на страната ни

На 22 септември 1908 г. е провъзгласена Независимостта на България. След най-дръзкия самостоятелен акт в българската история – Съединението на Източна Румелия и Княжество България, българите отново демонстрират силата на единството и вярата в..

публикувано на 22.09.24 в 06:05
Бюст паметник на Иван Михайлов в Благоевград

В Благоевград откриха паметник на Иван Михайлов

Бюст - паметник на водача на ВМРО – Иван Михайлов бе открит в Градската градина на Благоевград. Инициатор за поставянето е и новата политическа емиграция от Македония, предава Радио Благоевград. Бюстът е дело на скулптора Александър Хайтов...

публикувано на 14.09.24 в 16:28