След Руско-турската война от 1878 г. с Берлинския договор българското етническо землище е поделено. Северна Добруджа е предадена на Румъния, а Ниш и Пиротско – на Сърбия. Създадено е васално на Османската империя Княжество България и автономната, под пълната власт на султана, област Източна Румелия. Македония, Беломорието и Одринска Тракия остават в Османската империя. Съединението на Княжеството и Източна Румелия през 1885 г. формално не нарушава Берлинския договор. Великите сили и Високата порта приемат поправката от Топхане, че българският княз става и генерал губернатор на областта. Княжество България и Румелия продължават всяка година да дължат на своя сюзерен трибутарни вноски и плащания по османския държавен дълг към западните кредитори. Българите също нямат право на самостоятелна външна политика и търговски договори, като прилагат целия режим на капитулации, тоест необлагане с мита на вносните промишлени стоки от Европа, които разоряват българските производители.

1908 г. се оказва изключително благоприятна за провъзгласяване на българската независимост. Британската и Руската империи се договарят за сферите на влияние в Азия. Така се оформя Антантата – съглашението на Русия, Франция и Великобритания за общи действия в защита на техните интереси. Вече в миналото е „съюзът на тримата императори” между Германия, Русия и Австро-Унгария, който е бил водещата коалиция в решаването на балканските въпроси.

В началото на юли 1908 г. младотурските офицери и комитетите "Единение и прогрес" (İttihat ve Terakki – Итихад ве тераки) връщат конституционния режим в Отоманската империя. Обявяват "Хюриет" (Hürriyet) – равенство между народите, подвластни на султана, които са обединени от доктрината на "османизма". Целта е да се прекрати намесата на "европейския концерт" във вътрешните работи на отоманската държава. Спрени са прокарваните под натиска на Запада реформи в полза на бунтуващите се подчинени народи, включително българите. В София са наясно, че въпреки обявения „хюриет” младотурците ще засилят терора срещу българите и е добре в този турбулентен период България поне да обяви независимост и да постави отношенията си с Високата порта на ново ниво.

През всичките години след 1878 г. Турция отказва да строи исканата от София железопътна линия от Кюстендил към Скопие и Македония. В същото време всички тежести към западните концесионери на "Източните железници" се носят от България, защото тя е васал на Високата порта. Концесионерите и портата отказват да продадат своите линии на княжеството. Затова, след поетия курс на конфронтация с Цариград, на 8 септември, възползвайки се от стачка на персонала в компанията, българската армия окупира стратегическата в случай на война железница.

В събитията след Хюриета Австро-Унгария също съзира възможност да наруши чл. 25 от Берлинския договор и да запази под своята власт окупираната, за срок от 30 години, област Босна и Херцеговина. Половината население там са сърби. В Белград се страхуват, че следващата стъпка на Хабсбургите ще е окупацията на самата Сърбия.

Австро-Унгария се договаря с Италия, че тя ще признае анексията на Босна и Херцеговина. В замяна Рим получава одобрението да окупира отоманския протекторат Либия. По това време светът с тревога следи противопоставянето на Германия и Франция за контрол над Мароко. Германия, която има силни позиции пред Абдул Хамид II, убеждава султана, че ако турците приемат австро-унгарската анексия на Босна и Херцеговина, ще получат обратно контрола над Новопазарския санджак, който е населен с бошнаци мюсюлмани. В Цариград решават да се придържат към френската поговорка, че е по-добре да имаш птичка в ръката, отколкото сокол в небесата. 

Три години преди това, през 1905 г., Русия е изгубила войната с Япония. За да усмири избухналата революция император Николай II започва реформи. Премиерът Пьотър Столипин е категоричен, че Петербург не трябва да се замесва в нова война, защото тя ще доведе до революция и падане династията на Романови. Във Виена са наясно с този недъг и външният министър Алоиз фон Ерентал кани руския си колега Александър Изволски в моравския замък Бухлов. На 15 септември е договорено, че Русия приема присъединяването на Босна и Херцеговина към Австро-Унгария. В замяна Ерентал приема, че Петербург ще наруши клаузата за неутралния статут на Черно море и руските военни кораби ще могат свободно да преминават през Босфора и Дарданелите. Двамата министри се съгласяват да не възразяват, ако България обяви независимост. Но Изволски поставя условието тайното споразумение да бъде огласено в удобно и за двете страни време, защото той не бил официално оторизиран да приеме подобни ангажименти.

Ерентал смята, че желязото трябва да се кове докато е горещо и следва свой план. За да преодолее съпротивата на Франция и Великобритания, той иска България да създаде прецедент и формално първа да наруши Берлинския договор. Още на 10 септември българският княз Фердинанд се е срещнал с кайзер Франц Йосиф. Договорено е, че българската независимост ще бъде обявена първа, преди анексията на Босна и Херцеговина. На 22 септември Княжество България се самопровъзгласява за независимо царство (империя). На 24 септември Виена обявява окупацията на спорните Босна и Херцеговина. На 25 септември Сърбия и Черна Гора обявяват мобилизация и готовност за война и „освобождаване на изконните сръбски земи”. На 27 септември кайзерова Германия обявява, че при случай на война застава зад Австро-Унгария. Младотурците не бързат да воюват с България или Австро-Унгария. Знаят, че българската армия вече е сериозна сила, а българите в Македония и Тракия също ще се разбунтуват, както през 1903 г. Изходът от една война и реакцията на останалите велики сили са неясни. Това не пречи за авторитет правителството на падишаха да насочи турски низами към българската граница.

На 5 октомври Изволски е на посещение в Париж. Почувствал се измамен от действията на австро-унгарците, той се прави на изненадан. Франция и Великобритания смятат, че нямат преки интереси в Босна и Херцеговина и за тях е по-важно спорните въпроси да се решат чрез преговори. България се възползва от липсата на желание сред великите сили в този момент за война. Премиерът Александър Малинов изпраща министъра на търговията, транспорта и земеделието Андрей Ляпчев да преговаря с Високата порта. За да придаде по-голяма тежест на българската акция, Малинов обявява през октомври частична мобилизация на армията. София заявява готовност да изплати 10 млн. златни лв. компенсация на Отоманската империя.

За да признае българската независимост, турската страна иска корекция на границите в района на Одрин и Харманли. Заради изгубените приходи от трибутарните данъци се изисква компенсация от 572 млн. златни лева. (По това време 1 златен лев е равен на 1 златен франк.) Отделно се иска водене на преговори за компенсации по "изгубените" вакъфски имоти. След сложни сметки през ноември българите приемат да заплатят компенсация от 82 млн. златни лв. за срок от 10 години. Премиерът Малинов патетично заявява, че независимостта не се купува и през януари 1909 г. обявява нова частична мобилизация на армията. Но за всички е ясно, че макар и яваш (бавно) дипломатическият алъшвериш (търговия) продължава и се търси индирим (най-добрата отстъпка) за цената и от двете страни.

Страхувайки се от война, през януари Русия се нагърбва с посредничество в преговорите. През март външният министър Изволски прави своя оферта. България ще заплати 125 млн., но те ще бъдат прихванати от турския дълг по репарациите за Руско-турската война от 1878 г. В замяна Турция се отказва от всякакви претенции и признава българската независимост. Отделно България и Русия ще се договорят за изплащането на тези 125 млн. лв.

Паралелно, докато траят преговорите с България, върви и кризата в Босна и Херцеговина. Отхвърлено е руското предложение за свикване на дипломатическа конференция. На 2 март Лондон, Париж, Петербург, Берлин и Рим с общ демарш настояват Белград да признае новия статут на Босна и Херцеговина. На 10 март Сърбия отхвърля анексията, въпреки настояването на Русия, че не е готова за война на два фронта срещу Германия и Австро-Унгария. На 22 март Германия отправя ултиматум, че ако Русия не признае статуквото, Сърбия ще бъде нападната. Премиерът Столипин заплашва с оставка. На 23 март, император Николай II телеграфира на кайзер Вилхелм I, че приема германската нота. На 31 март Сърбия също признава анексията на Босна и Херцеговина. Европейските дипломати в Белград внушават на сръбската страна, че заради загубата на Босна и Херцеговина може да се надява на компенсации в населената с българи Македония.

В началото на април 1909 г. в Цариград избухва метеж на дервиши и религиозни студенти срещу младотурците. Подкрепят ги войници, които започват погроми срещу офицерите. Младотурците, подпомогнати от крайната левица във ВМРО, организират контрапреврат и свалят султан Абдул Хамид II от трона. За велик везир – премиер е назначен ямболският мюсюлманин Ахмед Тевфик паша. Външен министър става неговият брат Рифат паша. Новата власт иска бързо уреждане на българския въпрос. На 6 април в Цариград Андрей Ляпчев, в присъствието на премиера Александър Малинов, подписва протокол с Високата порта, който признава българската независимост и Третото българско царство.

По искане на Австро-Унгария и Германия в протокола е включен член, осигуряващ обезщетение за вложителите, предимно немски банки, в "Източните железници". Линиите и активите на компанията са предадени на България. Отделно София заплаща на Цариград за придобиването на телеграфа, пощите, фаровете и санитарните служби. България се задължава да гарантира свободно изповядване на исляма и равенство на мюсюлманите с останалите граждани. За бъдещо договаряне, чрез специална комисия, е оставен въпросът за вакъфските имоти. Обещани са, но никога не започват преговори по българските искания за договаряне правата и защитата на българите в империята, утвърждаването на Екзархията, прокарването на железница към Скопие и Македония и създаването на митнически съюз. Бързо, след 6 април, всички велики сили признават новообявеното българско царство.

Избухването на световна война, заради "балканското буре с барут" е избегнато през 1908-1909 г., защото тогава никой не е готов за война. България става независима по дипломатически път, като успява да се възползва от кризата с Босна и Херцеговина. На практика, София не плаща нищо за своята независимост по дълга към Русия. След низ от главоломни събития – Балканските войни през 1912-13 г., Първата световна война, Революцията и болшевишкия преврат в 1917 г., през 1918 г. е подписан Брест-Литовският мирен договор. Тогава болшевишка Русия се отказва от всички претенции по връщането на българските задължения за обявяване на независимостта. 

Снимки: nationallibrary.bg, bg.wikipedia.org, m5dergi.com, bulgarianhistory.org, архив