Някои хора в живота се задоволяват с едно начинание, но не и този човек. Лекар ревматолог, сценарист, писател, професор Златимир Коларов е доказателство, че човек има ли желание, може да успява във всичко.
Желанието да стане лекар бе просто "естественият път", както той го нарече, тъй като е израснал в семейство на лекари. "Родителите ми бяха лекари. Баба ми по майчина линия е била народен лечител. Две поколения назад са били свещеници. Духовни хора, хора, които са давали духовно здраве" – казва той.
Професор Коларов разказва за баба си Райна, която си я спомня като много интелигентна жена. Въпреки че е била учила само до четвърти клас, е била много начетена жена. Точно тя е събудила в малкия "Златимирчо" (както тя го наричала на галено) любовта към книгата. Професорът си спомня как от нея за първи път чул за Виктор Юго и за "Клетниците".
Баба Райна не е отворила само пътя към литературата, но и към доброто. Тя е била вдъхновение за него. Разказва как баба му и дядо му са приютявали някое дете сираче в тяхната къща в село Суворово, тогава Козлуджа, което е живяло наравно с неговите четирима вуйчовци и майка му. А ако е било момиче, са ѝ правили и чеиз. Професор Коларов си спомня как баба Райна не е деляла хората на религии и други принципи. Тя е отгледала и едно дете турче на име Мехмет. Помагала е на хората на село и те я помнят с добро. Нейната човещина, духовност, доброта са се наследили от нейните деца и внуци. Така се заражда желанието на професор Коларов да стане лекар.
Пътят към тази професия обаче не е бил никак лесен. Професорът си спомня как въпреки че баща му е бил много реализиран човек и известен сред обществото (бил е доцент, лицево-челюстен хирург, заместник декан на стоматологичния факултет и партиен секретар навремето), той не е получил никакво съдействие от баща си в тази насока. Въпреки топлите и близки отношения между баща и син, в професията е трябвало да пробие сам, без помощ. Но ето че усърдната работа и труд се възнаграждават: той завършва висшето си образование с отличен успех и златна значка. 10 години прекарва в провинцията по разпределение, а от 1991 г. работи в Клиниката по ревматология на МУ-София, като от 2007 г. е и началник на отделение "Системни заболявания на съединителната тъкан".
Професор Коларов е бил част и от образователната система, но след навършване на 68 години е излязъл от системата на университета и сега продължава като лекар и професор в клиниката. Двата най-ценни съвета, които е давал на студентите си са:
"Първо, да приемат професията като мисия. И винаги съм се пазил да не прозвучат думите ми като пастор, който назидава от амвона, а да приемат професията като мисия. Аз идвам на този свят тук, за да свърша нещо. Моето нещо е да помагам на хората. И това ще ги предпази от пресата на професията, защото е много тежка. Нощни дежурства, дневни отговорности, болни хора, нещастни хора, гранични състояния, изпитания на морала, на силата, но ако я приемат като мисия, няма да усещат тежестта. Ще бъдат уморени, но не изтощени. И другото най-важно е да бъдат хора, защото ако погубят човека в себе си, губят всичко. Един мой приятел философ казва, че тялото е къщата на моята душа. Трябва да държим къщата подредена, чиста, но да не забравяме за нашата душа."
Професор Коларов споделя мнението си, че много хора се поддават на своите стихийни, първични страсти и започват войни, които според него са напълно безумие. "Безумие, което аз като лекар не мога да приема и винаги казвам и повтарям, че ние, лекарите, се борим за всяка секунда живот, всяка клетка от човешкото тяло, всяка капка кръв, а в една война се лее река от кръв. Млади животи си отиват, това е немислимо."
Това, което го успокоява и радва е етническата толерантност в България, която е успял да види и в Албания. Професор Коларов си спомня за една случка, която много му направила впечатление. Той разказва как с негови познати от Албания са посетили един християнски храм, а съпругата на неговия приятел, която е мюсюлманка, запалила свещ, помолила се и се прекръстила. На излизане от храма видял и снимка на която един католик, един православен, един дервиш и мюсюлманин са се хванали за ръце.
"Това е моята мечта за Балканите, защото сме една шепа земя, а воюваме. Защо? Какво делим? Ето и дълбок поклон и за Албания, и албанците, които признаха българската малцинствена общност там."
Това са и едни от посланията, които праща на хората чрез творбите си. Послания за разбирателство, за любов и за това да овладееш себе си, която е най-трудната борба.
Първата новела, която професор Коларов е написал, се казва "Causa Perduta". В нея се разказва историята за един много добър лекар рентгенолог, който има някакви стомашни оплаквания, прави си рентгенова снимка, която колегите му скриват, но той я намира и казва: "Колеги, няма какво да се притеснявате, аз съм болен от рак, това ми е диагнозата." Заради това той решава да си пререже бедрената артерия и се самоубива, но при аутопсията не откриват никакъв рак. Голям абсурд се крие в тази история, професионалистът си поставя сам грешна диагноза. По-късно тази новела, с още две други новели и една интермедия, е включена в романа "IllusioMagna", по който е заснет и игралният филм "Пепел върху слънцето".
Относно това какъв вид литература най-много обича да пише, той отговаря:
"Всичко. Аз изпитвам неистово желание да овладея словото във всичките му възможни форми. Дълбоко погрешно е да се счита, че словото е едно и също. Изобщо не е едно и също, то е съвсем различно в художествената, в научната литература, в поезията, в публицистиката, в сценаристиката, само едно общо нещо има – че се работи с един и същи материал - думите. Думите са ми пристрастие и съм пробвал словото в максимален брой жанрове и форми. В науката съм писал всичко, което човек може да си помисли – клинични случаи, научни статии, научно-популярни статии, дисертации, монография, учебници. В художествената част съм писал къси и много къси разкази, новели, романи, сценарии за различни филми и т.н."
Когато става дума за Албания, събеседникът ни казва, че това е страна, която го е оставила с много добри впечатления и същевременно го е запознала с много хора. Авторът има дългогодишно приятелство с почетния консул на България в Албания г-н Селим Ходжай, с когото заедно са заснели и един филм. Те са се запознават преди повече от 10 години, когато Селим води съпругата си, която имала артрит на коляното, на преглед. Изгубили всякаква надежда, те търсят помощта на професора, който успява да я излекува, а те в знак на благодарност го канят в Албания. След дълго отлагане проф. Коларов най-сетне решава да посети страната на бункерите, която за негова изненада се оказва по-различна от това, което той си представя:
"Видях страната как се възражда. Видях и следи от минали неща. Срещнахме се с албанци, които са завършили в България, много топло чувство имат към България и които все още си спомнят българския."
Професорът си спомня как преди години, отново благодарение на Селим е бил на един кинофестивал в град Поградец, където са представяли филма "Пътят към върха". Отново е останал с прекрасни впечатления за страната и е твърдо убеден, че Албания има място и трябва да бъде в Европейския съюз.
Една от книгите на професор Коларов, озаглавена "По тънката повърхност на леда" вече е преведена и на албански език, като преводач на книгата е Милена Селими.
"Книгата е посветена на жените, с които животът ме срещна отблизо или за жената през погледа и душата на мъжа. Разглеждам жената в най-широката възможна гама. За жените, с които животът ме срещна отблизо. Много ли са те? На мен ми се струва че бяха малко и биха могли да са повече – пошегува се авторът. – Първата жена това е майката, втората жена е бабата, другата жена е съпругата, другата жена е любовницата, другата жена е тази която те е изоставила…"
Чрез тази книга авторът изразява дълбокото си преклонение пред фигурата на жената – във всичките ѝ житейски измерения. Представянето на романа в Албания ще бъде между 1-ви и 3-ти март. Предстои превод на книгата и на немски език.
Златимир Коларов… За едни автор, за други лекар. За едни артист, за други герой. Една много интересна и колоритна личност. Духовен човек, който не спира да прави добро и да предава добро.
"Да си подадем ръка, да живеем заедно, да намерим общите точки, които ни събират и да не мислим за точките, които ни разделят. Да не се поддаваме на злобата, на агресията, защото пораждат кървави плодове" – това е посланието на лекаря, който носи в себе си душа на артист.
Снимки: Костандина Бело и FB/Златимир Коларов
Александра Торлакова е новата звезда на българската общност в Лас Вегас. Макар да е едва на 23, и само от две години да живее и работи отвъд Океана, родената в София художничка вече се е вписала в артистичните среди на този американски град...
Името на проф. Владимир Кефалов е в списъка на учените, носители на престижната Бреслерова награда за заслуги в изучаването на човешкото зрение през 2019 г. Най-важните открития на българския физик, който живее и работи в САЩ от близо три..
Кнежа, София, ЮАР, Ботсвана и … Асеновград се преплитат в живота на сънародничката ни Дарена Гешева и със сигурност ѝ подаряват безброй спомени, които да разкаже на приятели и посетители в нейното кафене в близкото до Пловдив градче. Мястото вече е..