Година след като унищожително земетресение с магнитуд 7,8 порази Южна Турция и отне живота на над 50 хиляди души, БНР изпрати свой екип, който да проследи как се възстановява най-засегнатият от бедствието район – област Хатай. 

Журналистът от програмата на турски език на Радио България Севда Дюкянджи и репортерът Мария Петрова от "Хоризонт" прекараха четири дни в региона, срещнаха се с представители на местната власт и на различни хуманитарни организации, разговаряха с оцелели при земетресението хора. Каква е новата реалност в Хатай? 

По данни от турското МВР 53 537 души са загубили живота си при земетресенията, опустошили 11 провинции в Югоизточна Турция на 6 февруари м.г. Над 14 милиона души са пряко засегнати от бедствието. Хатай е най-засегнатата провинции с 24 хил. жертви, а други 8 хил. са загинали в съседна Сирия.

След табелата на град Хатай надеждата ми да видя поне частица от представата ми за "Града-люлка на цивилизациите" се стопява. Разочарованието е огромно, когато вместо дълго бленуваното ми преди трусове посещение в  Хатай – Антакия, намираме един град в апокалипсиса. Разрушенията се простират далеч отвъд мястото, до което стига погледът. Въпреки че строителството на нови жилищни сгради е започнало, в момента Хатай е град на контейнери за временно настаняване.

За обема на проблема разказва заместник-ръководителят на AFAD – турската правителствена агенция за управление на бедствията за района на Хатай – Танер Байъндър:

"Това е "бедствието на века". Преживяхме огромна разруха, изгубихме повече от 50 хиляди души. Мъката ни е неописуема. 24 хиляди от жертвите са от този район. Когато говорим за трагедия в такива мащаби, то и нашата дейност и отговорности са огромни – казва Байъндър, чиято служба отговаря за организацията по временно настаняване. – В момента има 185 лагера с контейнери, в които живеят 215 хиляди наши съграждани. Имаме приблизително 70 хиляди контейнера, предназначени за живеене. Даваме ваучери за храни на социално слабите семейства. Всеки ден предоставяме 25 тира с питейна вода за хората, които живеят в контейнери" – посочва Танер Байъндър.

"Героите от спасителните отряди AFAD" днес полагат социални, битови, здравни, образователни грижи за пострадалите. "Българските колеги и доброволци бяха едни от първите международни екипи, които се стекоха на помощ" – каза Байъндър и изрично помоли в репортажа да споменем, че е с български корени.

"Семейството ми са изселници от България. Моите деди са дошли в Турция от Свищов. Мисията ми в Хатай е голяма гордост. От много страни се стекоха на помощ, но издирвателно-спасителната и хуманитарната помощ от България за мен беше много специална."

Срещата ни с кмета на голяма община Хатай Лютфю Саваш също започва с непринуден разговор, в който казва "Аз съм български зет. Семейството на съпругата ми е дошло тук от Кърджали“ и на 2000 километра от София ни дава усещането, че "разстоянията са само география, а светът е едно голямо семейство."

"От 11 месеца заедно със съпругата ми живеем в контейнер. Тя е професор по медицина в университета, но нито за миг нито един от двама ни не е съжалявал за условията, в които сме, както и за това, че пребиваваме в контейнер. Решихме да живеем така, както живеят всички в Хатай, за да покажем емпатия към техния начин на живот. Хатай много пъти в историята е бил разрушаван. Може би това е един от градовете в света, които най-много са страдали от земетресения. Нашите предци са преживели подобен ужас, и ние ще се справим" – подчертава кметът Лютфю Саваш.

Той ясно помни как още от третия ден след земетресението различни международни институции, фондации, неправителствени организации, доброволци и различни държави, включително България, са започнали да предоставят помощ.

"Тази помощ ни показа следното: в момента, в който хората се чудеха дали индивидуализмът надделява, дали личното пречи на взаимопомощта, в Хатай, както и в другите района на Турция, пострадали от земетресението, където хора починаха, а други загубиха всичко, видяхме, че човечността не е умряла, а съществува. Това е причината да захвърлим песимизма и благодарим за това и на българския народ, и на българската държава" – подчерта кметът на Хатай.

Децата на бедствието, децата на надеждата!

Обратно в лагера, който разглеждаме заедно с Танер Байъндър и колегите му, дори в дъжда една от първите гледки е на деца, които играят футбол. Насред усмивките и любопитството кои сме почти веднага се усеща болката от преживяната загуба:

"Всички роднини, с които живеех на първия етаж на моето жилище, починаха. Умряха вуйчото, чичото, лелите, племенниците ми, само майка ми и баща ми са живи. Липсват ми хората, които загубих" – казва тихо 13-годишният Рашид.

Въпреки мрачното време, детският глъч и усмивки ни дава глътка надежда. Ужасът все още изплува в съзнанието на децата и без да го питаме, 11 годишният Емре разказва:

"Преди една година много се уплашихме по време на земетресенията. То си беше страшно! Разклатихме се като кофа с мляко – обяснява по своему малкия Емре и отърсвайки се от спомена добавя: – Много ни е добре тук в контейнерното градче. Имаме приятели, социализирахме се и сега се готвим за футболен мач с децата от друг фургонен квартал".

Почти абсурден ентусиазъм за нас, комфортно живеещите в топлия си дом.

"Не ти ли липсва домът, детската ти стая?", питам 12 годишния Рамиз.

"Мама много плака за разрушения ни дом. Но аз никак не страдам за него. Къща е - ще се построи отново, нали мама и тате са живи…. Това е най-ценното" – казва Рамиз с прогизналите от дъжда дрехи и кални обувки.

Един простичък урок за житейски приоритет и ценности от дете: къща се строи, но загубата на близките е необратима!

За силата на жените и грижата за животните ще научите във втората част на нашия разказ.

Снимки: Севда Дюкянджи и Мария Петрова