Създателят на вътрешната организация за освобождение на България Васил Левски при формиране на революционните комитети в българските земи първи включва в тях чужденци, работещи в "Източната железница" на барон Мориц Хирш. Върху неговата революционна мрежа през 1876 г. българите организират Априлското въстание. Въпреки кървавото му потушаване, устремът към независимост сред българския народ продължава, а две години по-късно събитията ще доведат до Освобождението на България от петвековно османско владичество.

• Априлското въстание постави българския въпрос в дневния ред на Европа

По време на въстанието в Четвърти революционен окръг главният апостол Георги Бенковски организира агитационен отряд, за да обикаля и окуражава селата в Средногорието и Тракия. На 27 април малката конница, наречена Хвърковатата чета, в параден строй влиза в Белово. Превзема гарата и разрушава железопътната линия водеща до Цариград.

В Белово, като в истинско Вавилонско стълпотворение тогава работят около 200 италианци, германци, далматинци, гърци и представители на други народности. Заедно със семействата им са над 300 души. В своите спомени черногорецът (от с. Близекуче) Кръстьо Никланович разказва, че още през март при подготовката на въстанието, по заръката на председателя на местния комитет Георги Консулов, купува от Пловдив по 20 оки барут и олово за въстанието в Белово. Кръстьо си поръчва и униформа за да се включи в очакваните събития. Никланович заедно с хърватина Иван Сутич участва и в правенето на муниции за бунтовниците.

Според летописеца на 1876-та година Захари Стоянов преди да влязат в Белово заедно със секретаря Тома Георгиев съветват войводата да не е по обичая си строг пред европейците. Но Бенковски се заканва, че чужденците са "неприятели и шпиони на Турция и своите правителства". Множеството посреща бунтовниците с "Ура", "Живео" и "Вива капитан Бенковски"!

"Четатата тържествуваше. Тя беше в апогея на своята слава. Мустакатите въстаници опъваха краищата на своите мустаци, певците напъваха гърди да привлекат повече очи върху си, други разиграваха конете си все за същата цел. Но всичко – напусто: те бяха съзвездие, голямото светило беше Бенковски. Той ставаше по-величествен от минута на минута, той беше предмет на овациите, той изпитваше най-стремителните и любопитни погледи… На всички възклицания и приветствия той отговаряше хладнокръвно – с клюмане на главата си и с махването на сабята си… Находящите се в Белово европейци – немци, италианци, гърци, искрено или от страх и проста учтивост не закъсняха да дойдат на посещение, облечени парадно. Те ни поздравиха с успеха на въстанието, сърадваха ни и наглед се показваха, че повече са възхитени и от самите българи. Бенковски им отговаряше кое на италиански и полски, кое чрез други, които служеха за преводачи."  Така описва епизода Захари Стоянов.

Щабът на четата е поканен в дома на хърватина от Дубровник Иван Сутич. Там мнозина чужденци подаряват на четата коне, оръжие, бинокли и компаси. Изрично отказват да им бъдат заплатени от касата на четата. Въпреки че Захари Стоянов първоначално ги възприема като "туристи", с Хвърковатата чета като доброволци тръгват Кръстю Никланович, неговите братовчеди Иван и Георги Никлановичи, хърватите Лука (Стефо) и Джуро Радоевичи и Сава Давидович от далматинския град Кащела.

Сред чужденците в четата, като най-храбър ще се представи австриецът Алберт Албрехт, когото незнайно защо българите ще нарекат "немеца". 

Към конницата на Бенковски се присъединява и Иван Сутич. За изненада на всички с него тръгва и 19-годишната му съпруга. Развълнуваният Бенковски нарежда на летописеца: "Запиши, че към нашата чета днес се присъединява и госпожата на господина Иван Сутича Мария Ангелова, родом наша българка". Последното е посрещнато ревностно от старите хайдути. "Жена е пакост натворявала на всяко юнашко предприятие", недоволстват харамиите и кроят планове да я погубят.

В действителност далматинците, както наричат чужденците, се оказват много по-сърцати и готови да се сражават от въстаниците, които не искат да се отдалечават от родните села. В лагера на връх Еледжик Сутич и Албрехт искат да поведат нападение срещу Ихтиман, но няма желаещи да ги последват. Когато въстаналите селища са подпалени, а цивилните са подложени на погроми, мнозина въстаници търсят сметка от своя водач Бенковски, защо не са въстанали другите окръзи, защо я няма обещаната помощ на север от Дунав. По думите на Захари Стоянов, единствено добре въоръжените далматинци възпират саморазправата. Знаменосецът на четата Крайчо Самоходов също дезертира. Тогава знамето е издигнато от Стефо Радоевич, наричан от всички Далматинеца.

Силно оредялата чета поема на север. В мъгли, дъжд и студ, без път и пътеки, в глад и изнемога, през засади, сипеи и дива гори, преследвани от башибозук и редовен аскер, през Буново и Етрополския Балкан, около 30 въстаници се добират до Черни Вит. В тази одисея загива Сава Давидович. "Говореше всичките европейски езици и тук нахрани балканските орли за свободата на други, за славата на един чужд народ", с възхищение се прекланя в записките си Захари Стоянов. Във високото, на 8 май, несретниците са засипани от снежна буря. При поречието на Черни Вит четата е разпусната. Кръстю Никланович разказва, че поискали да останат с войводата, но Бенковски ги изпроводил да се предадат в Тетевен, защото имат австро-унгарски паспорти и като чужди поданици османците ще ги освободят. Само трябва да твърдят пред властите, че са взети и водени за заложници. Стефо Далматинецът дава своето австро-унгарско тескере на един от българите, който плаче, че има три деца и ще загине мърцина. Така Стефо е единственият чужденец останал зад Бенковски в гибелната засада при р. Костина, където войводата е убит. При стрелбата оцеляват, но биват заловени Захари Стоянов, Далматинеца и отец Кирил Слепов.

Чужденците, заедно с предалите се българи са арестувани, бити и малтретирани по целия път от Тетевен до София. След доста премеждия, към есента под натиска на европейските консули "далматинците" и Мария Сутич са освободени. Омаломощен от понесените страдания, през 1878 г. Иван Сутич умира. Стефо Далматинеца е заловен, но оцелява. След българското освобождение отново работи в "Източните железници". В това време Захари Стоянов дълго се опитва да се срещнат. През 1883 г. като виден политик отива при Далматинеца в Момина Клисура, но Стефо отказва да си спомня за преживяното. Като предприемач в свободна България остава и Кръстьо Никланович. През 1901 г. оставя подробни спомени за участието на далматинците в паметните събития от 1876 г. 

Записките завършват с думите: "За да можем да опишеме всичко вярно и точно, т.е. нашето другарувание във въстанието, необходимо е да седнеме един ден заедно и да опишеме всичко подробно, защото устно не може да се изкаже всичко, каквото прекарахме във въстанието...".

Вижте още:

• Ценни реликви в "Етъра" припомнят делото на революционера Георги Бенковски

• Сребърния кръст от с. Поибрене носят героите по пътя на Българската голгота през 1876 г.

• Свобода, благородство, отдаденост – скритите в с. Петрич символи на героите