Желание и умение да рисува има почти всяко дете. Колкото до таланта – понякога са нужни години, за да бъде той забелязан и признат. Особено ако се случи така, че израстваш в България в зората на демокрацията. Именно такава е историята на сънародничката ни Деница Грубер, чийто родители – също хора на изкуството – реставратор и художник, не намират приложение на талантите си и бъдеще за семейството в нашата страна. Баща ѝ и брат ѝ заминават за Германия през 1990г., а двете с майка ѝ ги последват през 1991-а. Семейството се установява в Бавария. Там Деница продължава да рисува, за да намери своето убежище от самотата и трудността да открие приятели, защото все още не владее достатъчно добре немския език. Когато е на 16 години печели проект, посветен на миграцията в Германия, а талантът ѝ е забелязан от много хора, тъй като нейната карикатура е публикувана в местния вестник:

Карикатурата изцяло отразява онова, което сънародничката ни чувства към Германия и действащото по онова време законодателството по отношение на бежанците. Причината е, че, ако се действа по правилата, немалка част от тези хора, трябва да бъдат върнати в страните, от които са по произход:

"Пристигнахме в Мюнхен, където отседнахме в един хотел, а ден или два по-късно отидохме в лагера за бежанци в града, където се регистрирахме като такива. Поживяхме малко в този лагер, беше много трудно, защото той представляваше някакъв вид общежитие –  бяхме с други българи в стая, но имаше още всякакви националности. По-късно ни препоръчаха да отидем в друг лагер в Ландсхут. Той бе разположен в една голяма стара къща в центъра на града и за късмет имахме добър домакин, който ни даде свободна стая на най-горния етаж. Там четиримата живеехме две години с общи тоалетни, общи душове, общи кухни. Всичко беше много трудно и даже цялото семейство с тъга си спомняме този период от време, тъй като това определено не беше средата, в която си представяхме бъдещето ни в Германия."

След като завършва средното си образование с профил "Изкуство" Деница кандидатства "Графичен дизайн"в университет в Мюнхен. Но скоро осъзнава, че това не е работа за нея, а приятелка я насочва към издателствата:

"Тя ми препоръча да отида в нейното издателство, аз взех папката, с всичко, което бях рисувала вкъщи, отидох там и им я показах. Казаха ми, че мога да рисувам и им харесва това, което правя, но все още не съм узряла и трябва да намеря своя стил – спомня си Деница и допълва: - Тогава бях на 19 години и това ме мотивира да кандидатствам за висше образование по комуникационен дизайн. Там също ме приеха и се запознах с моя доцент по илюстрация - професионален илюстратор на детски книжки. Той веднага видя желанието ми да илюстрирам, запозна ме с издателства, издатели и почти веднага започнах работа по първите си книжки. Бях страшно щастлива и вече знаех, че именно това искам да правя, че това е моята мечта."

След като работи за няколко издателства, Деница попада и на днешната си работа. Освен детски книги, издателството, в което работи предлага на пазара и пъзели, чийто художник за известно време е именно българката, а отговорността е голяма, тъй като качеството на продуктите е безкомпромисно. Бързо разбира и за тънкостите, които отличават илюстрирането на детски книги от създаването на сюжет за пъзел:

"Има разлика, защото пъзелът се продава без история, тоест историята трябва да я измисля аз. Дават ми темата – сладки животинчета или животни и различни превозни средства – и аз доизмислям историйката в този пъзел – с една картина трябва да разкажа какво става в тази ситуация.  Естествено, че не съм съвсем сама и имам редактор, с който дискутираме по какъв начин да го нарисуваме."

Днес Деница е щастливо омъжена за германец и има две деца. Никога не забравя думите, които ѝ казват веднъж нейните родители – "след като искаш да рисуваш, направи това своя професия". И кой знае, може скоро да ги каже и на дъщеря си, която също се увлича по рисуването и мечтае един ден също да илюстрира книги.