Желание и умение да рисува има почти всяко дете. Колкото до таланта – понякога са нужни години, за да бъде той забелязан и признат. Особено ако се случи така, че израстваш в България в зората на демокрацията. Именно такава е историята на сънародничката ни Деница Грубер, чийто родители – също хора на изкуството – реставратор и художник, не намират приложение на талантите си и бъдеще за семейството в нашата страна. Баща ѝ и брат ѝ заминават за Германия през 1990г., а двете с майка ѝ ги последват през 1991-а. Семейството се установява в Бавария. Там Деница продължава да рисува, за да намери своето убежище от самотата и трудността да открие приятели, защото все още не владее достатъчно добре немския език. Когато е на 16 години печели проект, посветен на миграцията в Германия, а талантът ѝ е забелязан от много хора, тъй като нейната карикатура е публикувана в местния вестник:
Карикатурата изцяло отразява онова, което сънародничката ни чувства към Германия и действащото по онова време законодателството по отношение на бежанците. Причината е, че, ако се действа по правилата, немалка част от тези хора, трябва да бъдат върнати в страните, от които са по произход:
"Пристигнахме в Мюнхен, където отседнахме в един хотел, а ден или два по-късно отидохме в лагера за бежанци в града, където се регистрирахме като такива. Поживяхме малко в този лагер, беше много трудно, защото той представляваше някакъв вид общежитие – бяхме с други българи в стая, но имаше още всякакви националности. По-късно ни препоръчаха да отидем в друг лагер в Ландсхут. Той бе разположен в една голяма стара къща в центъра на града и за късмет имахме добър домакин, който ни даде свободна стая на най-горния етаж. Там четиримата живеехме две години с общи тоалетни, общи душове, общи кухни. Всичко беше много трудно и даже цялото семейство с тъга си спомняме този период от време, тъй като това определено не беше средата, в която си представяхме бъдещето ни в Германия."
След като завършва средното си образование с профил "Изкуство" Деница кандидатства "Графичен дизайн"в университет в Мюнхен. Но скоро осъзнава, че това не е работа за нея, а приятелка я насочва към издателствата:
"Тя ми препоръча да отида в нейното издателство, аз взех папката, с всичко, което бях рисувала вкъщи, отидох там и им я показах. Казаха ми, че мога да рисувам и им харесва това, което правя, но все още не съм узряла и трябва да намеря своя стил – спомня си Деница и допълва: - Тогава бях на 19 години и това ме мотивира да кандидатствам за висше образование по комуникационен дизайн. Там също ме приеха и се запознах с моя доцент по илюстрация - професионален илюстратор на детски книжки. Той веднага видя желанието ми да илюстрирам, запозна ме с издателства, издатели и почти веднага започнах работа по първите си книжки. Бях страшно щастлива и вече знаех, че именно това искам да правя, че това е моята мечта."
След като работи за няколко издателства, Деница попада и на днешната си работа. Освен детски книги, издателството, в което работи предлага на пазара и пъзели, чийто художник за известно време е именно българката, а отговорността е голяма, тъй като качеството на продуктите е безкомпромисно. Бързо разбира и за тънкостите, които отличават илюстрирането на детски книги от създаването на сюжет за пъзел:
"Има разлика, защото пъзелът се продава без история, тоест историята трябва да я измисля аз. Дават ми темата – сладки животинчета или животни и различни превозни средства – и аз доизмислям историйката в този пъзел – с една картина трябва да разкажа какво става в тази ситуация. Естествено, че не съм съвсем сама и имам редактор, с който дискутираме по какъв начин да го нарисуваме."
Днес Деница е щастливо омъжена за германец и има две деца. Никога не забравя думите, които ѝ казват веднъж нейните родители – "след като искаш да рисуваш, направи това своя професия". И кой знае, може скоро да ги каже и на дъщеря си, която също се увлича по рисуването и мечтае един ден също да илюстрира книги.
След като посвещава 23 години от живота си на Кралския военноморски флот, британецът Дарен Картър решава да се уволни през 2013 г. Признава, че в продължение на години се е носил без посока през "бурните води на живота" - от работа..
Казва, че отдавна не се чувства чужденец в България. Тук е неговият дом, научил е българския и подобно на повечето ни сънародници се вълнува от политическата ситуация в страната. Но най-голямата му страст, това, което изпълва дните му със светлина..
Доц. д-р Марко Скарпа изследва Кирило-Методиевото наследство и ролята на южнославянските скриптории и работилите в тях за разцвета на културата на Балканите през XIV век книжовници. Интересува се също от отзвука, който духовният подем в България и във..