С два чука в ръка към урановия бастион: Бухово и неговите бомбоубежища

Тази история започва съвсем познато. Сигурно мнозина от вас са я чували в повече или по-малко детайли. Тя, разбира се, освен рождена година - 1946-а, има и рождено място, от което героите на “Изотопия” - дядо, баща и син - ни повеждат към миналото. 

“Намираме се в центъра на Бухово, пред Културния дом и Централното управление на “Редки метали”. Отстрани е улица “Младежка” (това е старото име на улицата - бел. ред.). По нея са построени множество жилищни кооперации, приютили руски инженери в началото на рудодобива в Бухово. Тогава се учредява Българо-съветското дружество “Редки метали”, което на книга се водело, че ще добива радий, но целта е да се разработи мина, открита от германски инженери през 1938-1939 г. Първоначално те я разработват, след това СССР взима документацията по нея и реално започва добив на уран. Това е едно от най-големите находища в Европа.”

С тези думи в някогашното село, а сега град Бухово, ни посреща един от най-добрите български фоторепортери Николай Дойчинов. Виден буховец, завърнал се с жена си и сина си тук преди девет години.

Наглед и на слух нищо непознато в казаното от Ники.

През 40-те години на миналия век започва добив на уран. Участъците са “Централен”, “Сеславци”, “Девети септември” и рудник “Курило”. У нас уран има още в Стара планина и Родопите. През 1988 г. в България вече работят 47 уранови мини с добив, който възлиза на 1,5% от световния. И все пак - буховското находище е сред най-богатите. Тайните обаче - поради важността на добитото - са много повече от известното и до днес добавят едни или други нюанси към личните интерпретации на историята.

Още преди началото на 40-те ядрената надпревара между великите сили кипи с пълна сила. Всъщност идеята за ядрена верижна реакция е разработена през 1934 г. от физика от унгарски произход Лео Силард. Случва се във Великобритания. Наричат Силард “бащата на атомната бомба”. Две години по-късно Висшето командване на Кралския военноморски флот засекретява концепцията.  

В следващите години експерименти с ядрено делене се правят в Германия и САЩ. Втората световна война чука на вратата. Учени дори се самоцензурират, за да не попада подобна информация в ръцете на вражески държави. Американци и британци работят срещу СССР и бранят научната новина, че до няколко години може да се конструира атомна бомба.  

Защо ви припомняме всичко това - защото за бомбите трябва уран.

Останалото е още история - проектът “Манхатън”, доставките на уран от Белгийско Конго, откриването на двата основни изотопа на урана, както и на плутония, детонацията на първата атомна бомба на 16 юли 1945 г. в Ню Мексико...

Паралелно с американската програма върви съветска. След чудовищните атомни бомбардировки над Хирошима и Нагасаки Сталин ускорява съветската. Ръководи я дясната му ръка Берия. Съюзът наваксва бързо и детонира своя бомба през 1949 г. край Семипалатинск. 

Започва дългата безславна атомна надпревара по време на Студената война, която днес звучи смразяващо познато на фона на руските ядрени заплахи към Украйна и НАТО.

Връщаме се обаче в Бухово, където в началото уранодобивът е секретен, както напомня Ники. Но не до края му през 1992 г., а до 20 юни 1956 г., когато е създадено Управление “Редки метали” за проучването, добива и преработката на уранови руди в България.

13 000 души работят в Бухово. Сред тях има и кореняци, но мнозинството идват от други краища на страната. Според мнозина облагите, които получават, са несравними. Като прословутите “руски блокове” в центъра, където настанявали съветските инженери, дошли в Бухово.

“Бухово си е било село в полите на връх Готен, не особено голямо, докато след началото на уранодобива се превръща в голям град. Сега пак се е смалил - до 5000-6000 души максимум живеят тук постоянно”, уточнява Николай.

Връзката му с буховския уран е семейна: “Почти цялата ми фамилия са работили в предприятието “Редки метали”, в мините или в цинковия завод горе над града. Семейството на майка ми идва от врачанския регион и се заселват тук, именно за да работят в различните предприятия.”

Сега и Централното управление, и Културният дом, построен в непосредствена близост в същия период, тънат в разруха.

Културният дом, за разлика от сградата на “Редки метали”, все още се ползва. Ники помни как като дете е гледал филми в нея. Макар че още в първи клас се мести в София, през ваканциите е в Бухово. Не ходил на кръжоци в Културния дом, предпочитал кръжока на местната планина, но с удоволствие се връща назад към спомените за “Мухата”, американски научнофантастичен филм на ужасите от 1986 г. В центъра на сюжета е ексцентричен учен, който - след неуспешен експеримент с телепортиране - постепенно се превръща физически и психически в нещо средно между човек и муха.

Днес Културният дом не носи някогашния си блясък. “От едната страна има сериозни пропуквания, мисля, че има идея да бъде ремонтиран изцяло. За начало сложиха пана, които имитират прозорците и скриват разрушаващата се фасада. “Приятен” ефект, който можеше да се приеме за временен, но от 4-5 години си стои така”, разказва Ники.

С него оглеждаме и сградата на “Редки метали”. Опустяла, с изпочупени прозорци и откъртваща се мазилка в избелели цветове. Отвън се виждат изоставени масивни мебели. Цялата постройка е образец на соцреализма. Сега има частен собственик, по думите на Николай.

Въпреки че видимо запада, сградата не се счита за опасна. Все още я пазят двама солидни миньори, единият скрит от избуелите храсталаци. На фасадата все още стоят не сърп и чук, а два чука. И така точно 30 години, откакто уранодобивът е закрит.

В края на тези 30 години химическият завод към урановата мина се разрушава, а районът около него - рекултивира. Наистина ли е възстановена природата около Бухово, чието име идва от турската дума “бухава”, в превод: “чист въздух”? Ники не е сигурен. Постоянните замервания преди са отчитали, че радиация няма, но когато стигаме до таблото в града, което би трябвало да показва актуални стойности, разбираме, че не работи.

Културният дом, Управлението на “Редки метали” и началото на руските жилища оформят своеобразен триъгълник. Не бермудски, а буховски. Което ни насочва към основния въпрос - този за отношението на буховци днес към вече запустелите предприятия в района. Има ли сантимент към историята и онези времена?

“Ако съдя по моите близки, голяма част от тях си спомнят с носталгия за живота, който е бил навсякъде тук - доста оживено място. Както за “Кремиковци”, така и за “Редки метали” има такъв спомен, естествено съчетан с това, че голяма част от хората не са живели много дълго след пенсиониране. Сред старото поколение буховци има добри спомени и те биха се радвали, ако уранодобивът се възобнови и пак имат шанс да работят.”

Въпреки прословутите болести, развити от работниците в Бухово. Като силикозата, най-известното професионално заболяване на белите дробове, и онкологичните заболявания.

“Дядо ми по майчина линия почина много млад и освен тютюнопушенето е работил и в цинкзавода, но от друга страна, баба ми по бащина линия почина съвсем скоро на 99 години и половина, като голяма част от живота си е работила в цинкзавода с готова продукция уран. Може би има зависимост, но по-големият проблем са били тежките метали вследствие дейността на “Кремиковци”, защото той е в непосредствена близост. Спомен от детството ми е, че беше забранено да се берат гъби в Бухово и всякакви билки”, споделя Николай.

“Кремиковци”, най-голямата ни металургична компания от 1963 г. до 2009 г., е другата болна тема на местните. Предприятието произвежда чугун, стомана и феросплави. Трябвало да “подобри класовия състав на населението на столицата”. Довод, надделял над всички останали предупреждения, че металургичен комбинат непосредствено до Бухово, тоест до София, ще замърси въздуха и ще прахоса питейната вода на столичани.

Решението за създаването на “Кремиковци” също е от познатата ни вече 1956 г. За него настоява самият Тодор Живков, въпреки мненията на експерти, че кремиковската желязна руда е смесена, няма технология за ползването ѝ и се добива твърде далеч от пристанища. Логично, дейността е нерентабилна.

Предприятието банкрутира. Приватизирано е през 1995 г. Четири години по-късно става още по-печално известно с покупката от частна компания на стойност 1 долар. Сделките около “Кремиковци” са обвити от мътните мъгли на българския преход. Едно обаче се вижда и вдишва отчетливо - комбинатът е най-големият промишлен замърсител за софиянци, буховци и всички останали, живеещи наоколо.

В гладните години на Прехода, а и по-късно, и другата теза се прокрадва в ума на хората, които с протести през 90-те защитават живота и здравето на децата си. Носталгията на вече възрастните към времето, в което са имали работа, обобщава 77-годишният инженер Ангел Дойчинов, баща на Николай, работил в “Редки метали”:

“Редки метали” приключи с оправданието, че американският и канадският уран е по-евтин от руския. Добре, ама 10 000 души работят тука и техните семейства остават без ядене. Каква е била разликата нямам представа, защото не съм в час с тези работи, обаче това го закриха, разрушиха го целенасочено. Вместо да консервират рудниците, защото не се знае какво ще стане.”

Разказ на фона на мотори, които кръстосват край връх Готен твърде често и също са повод за оплакване от буховци. Бай Ангел е видял много след края на “Редки метали” - и кражби, и нарязани за скрап съоръжения. Ние обаче го връщаме към самото начало:

“Под този връх са намерили най-богатата руда. Руснаците бързат да правят атомни бомби и от тук гребат рудата. Карат я на Яна (село в Софийска област - бел. ред.) на влаковете и понеже им е трудно с този суров материал, създават флотационна фабрика, която обогатява рудата. Тук пристига руда от всички рудници, обогатява се и се разкарва. То е Българо-съветско дружество много години, след това “Редки метали” става държавно обединение и работи, работи, работи, докато дойде демокрацията. След това всичко се разсипа”, казва Ангел.

Според него сега има зле запечатани щолни, опасни за хората. “Те пробиват отстрани да вадят отвътре железа, бакъри, обаче шахтите не се вентилират.”

Най-тревожен в миналото е първоначалният период на уранодобив, когато се ползва методът “сухо бурене”. Технологията била лоша: “пробиват отвор, там се слага взрив и се гърми, после тази руда се събира”. Радиоактивната пепел полепва по дробовете на работниците, обяснява Ангел. “1956-1957 г. са яките жертви, когато е сухото бурене. Много умират от рак и силикоза. Те нямат дробове.”

След това обаче технологията се развива. Разбира се, подчертава Ангел, при работа под земята опасност винаги има, има и аварии. Но животът на миньорите се подобрявал. Хранели ги добре, следяло се за спазването на технологична дисциплина - кой с какви дрехи и оборудване къде и кога влиза и излиза.

Да започнеш работа в Бухово също не било лесно. Хората подлежали на проверка. Ангел отрича това, което и вие можете да прочетете онлайн, а именно - че тук са работили каторжници: “Затворници са работили по руските мини. Тук имаше трудоваци, които правеха пътищата.”

Такъв бил животът с уран според Ангел Дойчинов. Според сина му Николай можел да стане дори по-интересен, макар все така подземен:

“Това ми го разказа художник, който има ателие наблизо. На базата на свои проучвания ми разказа за много интересна мрежа от бункери в пространството под центъра. По различни данни над 300 души идват от Съветския съюз, за да разработят находището. С тях идва и специална съветска милиция или войска, която да охранява както находището, така и мините. При строежа на всички сгради предварително са подготвени бомбоубежища, така че при евентуално нападение да има къде хората да се скрият. Интересното е, че именно в това пространство тук (между “Редки метали” и Културния дом - бел. ред.) има два бункера. Единият е под Централното управление, на два етажа, друг двуетажен се намира точно под Културния дом.”

Бункерът под Културния дом е зазидан, този под управлението на “Редки метали” е достъпен за частния собственик, като не е ясно в какво състояние са и двата. По продължението на някогашната улица „Младежка” има тунели, които излизат от мазетата на руските блокове и стигат до училището в края на улицата. “Там е най-големият бункер за около 2000 души”, уточнява Ники. Не си спомня някога бункерите да са ползвани по предназначение. Наскоро се натъква на още следи от буховската подземна история заедно с 11-годишния си син.

“Разхождайки се с Камен из планината, открихме два входа за други два бункера под химзавода накрая на града. Така ни стана интересно каква е историята. Голямото бомбоубежище под училището се поддържа. То има вход, който се регулира от училището.”

Докато е учил там, Камен не подозирал какво се крие под краката му: “Училището си има три етажа, но никога не съм знаел какво има на това мистериозно и тъмно място. Питах госпожите и те не ми казаха.”

С Камен, баща му Николай, дядо му Ангел и братовчед му Миро (също на 11 години) се отправяме на миниекспедиция до бункер в гората, който не се контролира от никого. Същинско urbex-приключение под връх Готен.

С недостатъчно челници групата влиза в бункера. По сметките на дядо Ангел той събира максимум стотина души. Според Ники мястото е било предназначено за по-високопоставени инженери в случай на нападение. Тъй наречените от децата едновременшни “буховски аристократи”.

Провираме се сред железа, тръби, парчета мазилка и много боклуци, изоставени от незнайни посетители преди нас. На Камен му се иска тъмнината да бъде очовечена с коледни лампички например. Братовчедите са хем уплашени, хем развеселени. Ники методично напредва, водейки групата сред викове и кикот, които прокънтяват във влажните стени:

“Това е нетипичен бункер, защото няма огромна камера отгоре. Дотук подминахме шест отделни помещения, сравнително компактни, колкото стая. Първите три бяха малко по-широки, след това са малко по-тесни.”

По стените четем различни надписи. Имена, дати, послания, даже фенове на The Prodigy са маркирали любовта си към музикалните идоли.

Полека стигаме до значително по-голямо помещение. Прилича на хол с кухненски бокс, казва Ники. Да се изгубят завинаги в тъмните катакомби, това сякаш тревожи децата. Възрастните обаче ги успокояват - бомбоубежището има два входа, така че все ще се намери пътят към единия или другия. Останалите по-големи скривалища, споменати по-рано, привличат интереса на Николай: “както бомбоубежището под Културния дом, така и под централата на “Редки метали”, както и в коридорите, водещи от жилищните блокове към училището. Това е капсула на времето!”

Но тези капсули на времето остават недостъпни, с малкото изключение, което направи просветеното ни буховско семейство, за да ни отведе до скришния бункер под химическия завод. Кога бункерите на комунистическата родна радиационна перла Бухово ще разкрият своите тайни, никой не знае...

Ако все пак разходката ви се е сторила твърде кратка, имаме и алтернативен финал, който ни отвежда към манастира “Св. Архангел Михаил”. С Камен четем написаното на табелата пред него:

“Този манастир е основан в началото на 16. век, но през дългите години на турското робство запада и е възобновен на два етапа през 19. век. Интересен епизод от историята на манастира представлява краткият престой на княз Александър Батенберг, който е затворен тук за два дни, на 9 и 10 август 1886 г., веднага след детронирането му. Светата обител е била любимо място на Елин Пелин, който - вдъхновен от нея - написва цикъла философски разкази и притчи “Под манастирската лоза”.”

Или както обобщава Камен: “Вътре има много паяжина, но е някак приятно.”

Влизайки вътре, виждаме на места да се разкриват няколко пласта стенописи. Наблизо се намира къщата, където за краткото заточение остава Батенберг.

Може би гледайки наоколо, както се оглеждаме ние, Елин Пелин пише началото на разказа “Чорба от греховете на отец Никодим”:

“Днешният ден, макар и обикновен делничен ден, беше великолепен. Някак празнично се разстилаше небето, някак празнично светеше слънцето, нещо молитвено имаше в тишината на гората, в набожния напев на чешмата. Нещо смирено имаше в походката на черния котарак, който замислено мина през двора и бавно се качи на чардака.

Ние с отец Сисой седехме до масата под сянката на лозата и се радвахме на тоя хубав ден. Пред нас далеко долу се разстилаше зелената равнина на полето, заградено със синкавите силуети на планината и на нейните верижни гористи разклонения, които смирено бяха възправили обли върхове към небето, сякаш се молеха.”

В къщата са живели и съвсем обикновени хора, необикновени в грижата за манастира. Навремето луксозна, с кахлени печки, широки стаи и приветливи, светли кътчета, днес разрушена и самотна, още едно urbex-изживяване за изследователската ни група.

Сега тук остават тесте карти, скрили резултата от недовършена игра, галоши, които вече няма да бъдат обути, непокътната консерва “Русенско варено”, книга за бридж, красиви чаши и чинии, замърсени от патината на времето, и куп други следи от някогашен живот. Остава и гнездото на лястовиците, което пък носи обещание за бъдещия живот напролет.

На Камен тук му харесва, има поляна за пикник, “слънчево е и с дървета, има си и маси с дълги пейки и ми носи приятна емоция”... Защото освен бомбоубежище, всеки малък или голям буховец, пък и не само, е добре да има и лична пейка пристан.

Пуснете вашата котва в нашия сайт като чуете неразкрити буховски гласове и тайни към тази история в звуковия файл по-горе.