"Като птица" от Антония Станева

   Всяка пролет, когато се завръщат птиците, аз заминавам на юг. И се връщам в родния дом в късната есен, когато те отдавна са отлетели. Повече от всеки друг ги разбирам, защото съм една от тях, макар, че се движа по обратния маршрут. Знам по-добре от всички какво дава сила на крилата  и желание  на полета им. Онова чувство, заело мястото отляво в гърдите, което гори, боли и те изпълва с щастие, когато се завърнеш у дома. Чувството за принадлежност към тази земя, към родното място и  любимите хора, които всеки път оставяш тук.

     Вече съм на десет години и почти от толкова живея по този начин. Моите родители работят шест месеца от годината в един хотел на остров Крит. Собствениците са много доволни от тях и им плащат добре. Осигуряват всичко, за цялото ни семейство, по време на престоя. Докато мама и татко работят на смени, аз и малкото ми братче играем и си търсим забавления. Но е ужасно скучно, защото там почти нямам приятели. Чета книги, рисувам, пиша си по скайп с приятелките в България. Липсват ми много игрите  и разговорите с тях, разходките в парка, закачките с момчетата. Липсват ми и останалите близки от семейството - баба, чичо, братовчедите. Липсва ми училището, уроците, развлеченията. Чувствам се самотна, макар, че с родителите и брат ми сме заедно, и имаме нужните удобства. Тук всичко ми е чуждо - хората, езика, улиците, плажа. Дните ми са празни и безсмислени, а нощите - дълги и пълни със сънища, които ме натъжават. Дали и птиците се чувстват така в далечните гнезда край Нил?

     Но колко е хубаво, ах, колко е хубаво, когато завалят есенните дъждове и хотелът полека се освобождава стая след стая! Последните дни прекарвам на прозореца, с очи вперени в морето. Пътят към дома ме зове. Сезонът се закрива, хотелът се затваря, а ние поемаме обратния път - ферибота, автомобила, песните, които всички пеем с пълно гърло през последните километри до България. Минем ли границата, ми се иска да имам криле, да полетя по-бързо към дома, където е сърцето ми, където ме чакат скъпи хора, приятелите ми и родният дом. Пак там, отляво в гърдите, на мястото на празнотата и болката, се изпълвам с щастие и радост. Любовта ми възкръсва и аз отново обичам. Обичам гората край пътя, селата, през които минаваме, сивите облаци, които ни следват по пътя, полето край града ми, табелата с името му, която съм сънувала много пъти, вратата на дома ми, моята стая, вещите ми…обичам всичко, всичко, всичко, което е моят истински живот.

     Още на следващия ден съм в училище. Там всички ме чакат с нетърпение и ме посрещат с любов. Моята мила учителка, бъбривите ми приятелки, палавите момчета и всички деца от училището, които ме познават. Прегръщат ме, поздравяват ме:”Добре дошла, Тони! Кога се върна?” В този миг усещам, че наистина ми растат крила. Имам чувството, че летя от щастие. Като птица съм.

     Птица, която се завръща у дома, водена от любовта към родното място. Любовта, която я има в сърцата ни, още преди да се родим.