"Душата на една картина" от Преслав Гавраилов

   Носеше се миризма на полимер. Огромни изцапани палитри бяха разхвърляни по паркета. Акрилната боя се стичаше във фугите и ги оцветяваше в мътни цветове. Четките бяха пръснати по всичките лавици в малката стая, обвита в ръждиви тонове. Напуканите стени създаваха ефект на паяжина около помещението. А в центъра имаше малка дървена стойка за картини, на която стоеше полуобагрено платно. Бе нарисувана скица на жена, прецизирана и едва започната и недооцветена. Доколкото се разбираше, жената беше рижава, къдрава, с малка сивкава барета. Висока и слаба, но някак недовършена.

   Една бяла като сняг, трепереща ръка взе четката с размер 2 и заоцветява палтото на симпатичната дама в небесносин цвят. Във въображението ѝ стоеше женски лик - зелено око като тропическа джунгла, червени коси като бликаща гореща кръв и лице, напръскано с безбройни като звездите лунички. 

   Художничката стана. Коремът ѝ се свиваше от глад. С бързи малки крачки се придвижи до кухнята. Щом стигна, се огледа. На плота имаше малко чугунено тиганче - подарък от покойната ѝ майка. Тя включи газовото котлонче. Синкав пламък се издигна за кратко, докато не беше потушен от долната страна на тиганчето. Обърна се към хладилника. Онази бяла като сняг ръка, дръпна дръжката на вратата му. Лавиците вътре бяха пусти. На последната имаше дребна консерва риба тон и малък стрък зелен лук. Артистката взе лука и се обърна към вратата. На нея имаше три яйце. Две взе, третото остави.  Чу се разбиването на черупките от яйцата в одраскания плот и стърженето на тъпия нож през луковите  листа. Съставките влязоха в горещия тиган и се смесиха. След като ги поразбърка, жената реши, че е готова и взе надраното тиганче. Постави го на една ниска, напукана дървена маса и седна, вземайки малка виличка. Докато ядеше, пред нея стояха снимките на майка ѝ и баща ѝ - вечно влюбени и вечно един до друг, дори смъртта не ги беше разделила. Очите ѝ се напълниха със сълзи. Една от тях се отрони и падна по бузата, като остави следата, която оставя косачът сред ливадата. Но това беше животът - дълъг и труден ...Храненето приключи. Тиганчето, мръсно и загоряло, бе поставено в малката мивка, а сълзата - избърсана в бялата ръчица. Процесът на рисуване продължи. И то с часове. Четката се движеше бавно по платното. Цветът покриваше всяко бяло кътче от рисунката. Отново и отново. Най-накрая приключи. Въздъхна дълбоко и реши да пие чаша вода, преди да събере боите си. Върна се в кухнята. Напълни стъкления съд, спря чешмата и отпи първа глътка от него. Беше като жадувана награда. Остави чашата и се запъти към стаята, в която рисуваше. Там завари безпорядък. Артистичен или не, това беше хаос в най-чистата си форма. Художничката започна да събира боите си.

   - Здравей. - Тя се обърна рязко, в апартамента нямаше никого. Уплашена беше, но си помисли, че чува гласове от умора.

   - Няма ли да ме поздравиш? - Този път се стресна до смърт. Главата на художничката се завъртя бавно. Но отново нямаше никого. Единствено нейната картина в средата на стаята. Присви очи и отрази леката усмивка на жената от картината. Но тя я бе нарисувала неутрална… Дали бе възможно да.... Не, такива паранормални явления не съществуват. 

   - Да не ми се сърдиш за нещо? - Този път бе сигурна, че е картината. Стана разтреперана и още зашеметена от случващото се и едва промълви:

   - Как така говориш? 

   - Ами, аз съм човек - отвърна дамата от картината.

   - Но аз те измислих - объркана и същевременно уплашена разсъждаваше художничката - Неживите хора не могат да говорят.

   - Дали с боя върху платно, или от плът и кръв, няма значение, важно е да имаш сърце. - обясни жената от картината.

   - Но аз не виждам сърце на картината.

   - Ама сърцата не се виждат. Те са от онези най-важни, но невидими неща за човека. Ти ми даде част от своето и аз оживях.

   За миг артистката се озадачи. Тя изпита рязко желание да докосне картината. Крайно време беше да сложи край на най-терзаещия я въпрос - истинска ли е жената от картината, или не. И снежнобелият ѝ пръст се насочи към главата на дамата. Тя просто притвори очи и замълча. А пръстът погали нежното  акрилно лице. За момент всичко притъмня. Мрак и чернилка изпълниха пространството. Но ето я светлината... Очите се отвориха. Жената беше толкова изморена, че беше заспала с чашата, щом бе пуснала водата в мивката. Сигурно стъкленият съд се е напълни много пъти докато артистката е спяла. Но ето, че сега ръката затвори кранчето, върна се в стаята при боите и ги подреди. Накрая взе картината, положи я до прозореца и каза: 

   - Ти ме научи на това, че щом нещо има сърце, то има и душа. Благодаря!

   И в малката стаичка светлините угаснаха, художничката се зави и прошепна: “Лека нощ!’’. Почти убедена беше, че и дамата, опряна на прозореца, също ѝ отговори с “Лека нощ!’’