Българско национално радио © 2020 Всички права са запазени

"Целунати от слънцето" от Алекса Георгиева

Този разказ е част от третата книга "Приказни истории с БНР Бургас"

   Всяко лято, още от съвсем малки аз, Вал, Ники, Рони, Ади, Дани, Ели и още много хора се събираме в малкото градче, откъдето са родителите ни и прекарваме там по три месеца в разходки, катерене по дърветата, плуване в езерото и смях. 
   Не сме просто група деца запознали се случайно. Няма нищо случайно. Съществуват какви ли не приятелства. Но нас ни събра един дефект. Един малък красив дефект. Луничките. Всички до един сме от главата до петите отрупани с лунички. Как животът ни е събрал така?
   Хората ни смятат за странни. Смеем се без причина. Покриваме се с толкова слънцезащитен крем, че дори и след три бани не можем да заличим аромата му. Боричкаме се по улиците. Винаги сме в синини и драскотини. Така ни действа жегата. Слънцето.
   След това лято всичко щеше да се промени, просто още не го знаехме. Последното лято.
   Започна като всяко предишно… и мина като всяко предишно. Но беше някак си по-горещо.
***
   Един от любимите ми моменти през това лято беше, когато бяхме насядали под едно дърво на голямата поляна и изведнъж Вал наруши тишината с нещо, което беше научилаоще през учебната година, но явно чак сега се сети:
   − Хей, Ели, знаеш ли, че името ти – Елана, означава красива? 
   − Според мен, напълно си оправдава името – отбеляза Ники, а тя му се усмихна.
   − Като заговорихме за имена – започна Рони и се обърна към мен - винаги съм се чудел защо се казваш Канела. Никога досега не съм срещал друг с това име.
   − Аз също не съм – отговорих. – Но ти ми кажи, защо щом винаги си се чудел, ме питаш чак сега?
   − Честно ли? Беше ме срам – заби поглед в тревата Рони. - И може би малко страх, че може да решиш, че не го харесвам или нещо такова. А аз наистина много харесвам името ти.
   − Всъщност има история как съм си получила името – започнах да разказвам. – Когато майка ми ме родила, не могла да ми измисли име веднага, затова решила да изчака няколко дни. Понеже съм родена в края на пролетта, когато слънцето вече е по-силно, много скоро по мен са започнали да се появяват лунички и не знам защо (може и така да е било), но майка ми е решила, че петънцата по кожата ми са точно с цвета на канелата. И така ме кръстила – завърших аз историята.
   − А, Кал, знаеш ли как са избрали моето име? – попита ме Вал.
   − Не съм сигурна, но мисля, че го е избрал баща ти – отговорих аз. – Означава „силна“ на латински.
   Името ѝ беше избрано от баща ѝ. Баща ѝ. Моят баща е починал преди да се родя и мама сама е избирала моето име. А Валентина ми е полу-сестра от втория съпруг на майка ми.
   Както се бях подпряла на тревата, Рони сложи ръката си върху моята, без никой друг да види, разбрал за какво си мисля. Само на него бях разказала за странното си семейство. Малък жест, показващ, че го е грижа.
   − Ами ти, Риониан, как са избрали твоето име – усмихнах се закачливо на Рони.
   − Аз… не знам всъщност. Не мисля, че значи нещо или е на някакъв език. Даже не съм сигурен, че въобще съществува такова име или съм само аз – обясни той. – Предполагам, че е просто защото нашите са странни.
   − Красиво е – уверих го. – И ти отива на странността.
   − Вие всички имате интересни истории покрай имената си – обади се Ники – а аз просто съм кръстен на дядо си, Николай – засмя се момчето.
   − За своето име знам само, че означава „смела“ – подаде и Ади. – Никой от семейството ми не се казва Адриана или подобно…
  
 И разговорът ни продължи, докато не дойдоха да ни търсят, защото унесени в приказки, поне аз де, не бях забелязала кога се е стъмнило.
***
− Дани не дойде тази година – отбеляза Вал.
С нея се бяхме покатерили на едно от дръвчетата и ядяхме от дребните вишни. Бяхме само двете, другите бяха заминали нанякъде.
− Едва ли ще дойде отново. Той вече е голям.
Помълчахме малко, след това тя добави:
− Преди, това ми беше любимото нещо, когато дойде лятото. Да се съберем всички, да се покатерим по дърветата и да ядем череши и вишни докато ни стане лошо. А сега е някак си… не знам. Порастваме. Вече ни интересуват други неща.
− Да, но… - и нямаше какво друго да кажа.
− Дани няма да дойде повече, Ади също ще престане да идва – спря за кратко и си пое дъх. - А после и ти.
Не можех да я успокоя. Не можех да отрека. А и не трябваше, защото беше истина. И на мен ми тежеше.
− Не искам да пораствам. Не искам всичко това да спира. Защо ни трябваше изобщо да се запознаваме?
− Права си, всички тръгват нанякъде и може би никога вече няма да е същото, но аз се радвам, че бяхме заедно – гърлото ми се сви. - Колкото и да ми е мъчно сега, си заслужаваше – най-накрая намерих правилните думи. – Защото така или иначе, всичко, което ни остава накрая, са спомени.
Спомени. 
***
Както каза Вал, един по един всички щяха да спрат да идват. Щеше да е много по-лесно ако просто заедно се решим да престанем да се събираме тук през летата, затова реших да го предложа веднъж докато лежахме на плажа. Не им хареса. На мен също. Но всички знаеха, че така е по-добре. 
 И така просто, докато си лежахме на плажа, го решихме. 
***
Започнах да го осъзнавам чак към края на август. Нямаше да има повече такива лета. Вал беше толкова права, когато каза, че порастваме и вече не е същото. Сега се чудя имахме ли избор? Дали да пораснем или не.
Научих много неща. Разбрах, че някои неща просто трябва да ги правя, а други – не. Колкото и да не искам. И се примирих. Може би това е да пораснеш.
Знам какво следва. Една нова учебна година. После още четири. След това? Работа? Задължения? Без повече лета.
***
− Хей, хора, елате да видите това – чух Рони да вика някъде по-напред между дърветата.
Когато стигнах там, където беше той, останах без думи. Бяхме на ръба на огромна скала – поне 6-7 метра висока, а долу имаше вода, навярно част от езерото. То е толкова голямо, че никога не сме виждали всичките му разклонения и вирчета.
 ***
Онова усещане, което имаш, когато разбираш, че краят на едно приятелство наближава… чувството, че можете да си кажете всичко, да разкриете всяка тайна и да признаете всяка лъжа, защото какво значение има щом никога вече няма да се срещнете, или поне не като приятели? Но никога не си казвате всичко, защото ние хората сме създадени изпълнени с едно нещо, което казват, че умирало последно – надежда. Надежда, че няма да се забравите и дори ако след двайсет години се срещнете на някое летище все още ще имате време заедно.
Мразя това чувство.
***
− Рони, обичам те.
− Лятото скоро ще свърши.
− Всъщност как разбираш, че обичаш някого? – той беше забил поглед в земята и очевидно си говорех сама. – Не знам. Мисля, че винаги съм те обичала.
− Недей. Не го казвай, Кал. Много… - спря за момент – много добре знаеш, че дойде ли средата на септември, всичко, което е било приключва. С всички. 
− Не е нужно.
− Неизбежно е.
− Тогава нека да направим нещо голямо, за да не забравим това лято никога. Да скочим от онази скала – предложих аз с такъв ентусиазъм, че сама се изненадах.
− Не! Това е много опасно – почти извика Рони и бързо се изправи и изтупа от праха. 
Аз също станах и… не знам какво ме прихвана, но се приближих до него и забила поглед в земята изръсих възможно най-голямата глупост:
− Рони, може ли да те целуна? – Когато го погледнах, видях, че се е изчервил.
− Ъъъ… аз не… не мисля? – каза по-скоро като въпрос, но аз разбрах какво имаше предвид.
− В такъв случай да тръгваме, защото става късно и ще се притеснят за нас – казах аз, хванах го за ръката и го повлякох след себе си докато той все още беше в недоумение от случилото се.
***
По-късно същата вечер, когато вече с Валентина си лягахме, я попитах същото, което попитах и Рони днес:
− Как разбираш, че обичаш някого? 
− Как очакваш да отговоря? Аз съм на единадесет – тя винаги е обичала да се измъква от въпросите и молбите ми с това, че е малка, но този път разбра, че съм сериозна. – Не знам… може би е като с другите неща. Например как разбираш, че си весела или тъжна? Сигурно просто го усещаш. Но ти ми кажи защо питаш. Да не си се влюбила в някого?
− Не, не, просто се чудех – отчасти беше истина, отчасти излъгах.
− Да кажем… аз те обичам и не знам откъде знам, просто е така.
Усмихнах се. Тя рядко го казваше.
− И аз те обичам, Вал. Лека нощ.
***
− Не мога да повярвам, че ще го направим! – изкрещя панически Рони докато минавахме покрай водопада. – Боже, това е лудост!
В началото на септември вечерите вече не бяха толкова топли, а и аз бях само по бански. Но не заради хладния вятър по голата ми кожа настръхнах, а заради ужаса, когато погледнах през ръба на скалата. Беше ме страх точно толкова, колкото голямо беше и желанието ми скоча.
Като най-голяма Ади щеше да е първа. Не очаквах, че когато им предложа да скочим от новата скала, те ще се съгласят толкова лесно, но ето, че сега бяхме тук. Вторият ден от септември. Още само седмица и родителите щяха да дойдат да ни приберат.

− Готови? – викна Ади, застанала на около три метра от ръба, за да се засили.
Ние викнахме утвърдително, а тя се затича и скочи. Малко след като стигна водата с плясък и потъна, отново се показа на повърхността:
− Ухууу… беше страхотно! – извика Ади и се отдалечи малко, за да направи място за другите. – Кой е следващ?
− Аз! – чух да се провиква Вал някъде зад мен, но докато се обърна тя вече беше стигнала ръба и скочи.
Когато се показа започна да  крещи и да маха хаотично с ръце. Можеше да плува. Реших, че е от адреналина.
− Хайде, Рони, ти си – закачих го подигравателно аз, защото знаех, че се страхува.
− Няма начин! – ококори очи той. – Аз няма да скоча!
− Рони – вече бях сериозна. Подадох му ръка – да скочим двамата.
Поколеба се, но хвана ръката ми. 
Това беше най-ужасното и най-хубавото усещане едновременно. Имах чувството, че падаме много дълго време и само миг в същото време.
Бяхме деца. Проклета да беше детската ни несъобразителност.
Когато най-накрая стигнахме водата… усетих как кракът ми се удари в нещо голямо и остро. Не можех да го помръдна. Бях изпуснала ръката на Рони. Паника. Исках въздух. Не си спомням много добре… общо взето не си спомням почти нищо. Всичко, което исках е този ужас да свърши. 
Ади беше разбрала какво се случва, но твърде късно, за да ни спре да скочим. Добре, че и тези все още горе също разбраха.
Вал – осем шева на дясното рамо.
Аз – петнайсет шева на дясното бедро.
Рони – пукната кост в левия лакът.
Без да броим ожулванията и по-малките рани. Ади не беше уцелила камъните. 
Що за глупак трябва да си, за да не провериш първо какво има отдолу. Аз съм виновна. Аз ги накарах да скочим. Поне получих това, което исках – незабравимо лято.
***
Чух, че някой приближава, но дори не си направих труда да погледна кой е. Сега исках да съм сама.
− Виж, не си виновна ти – каза Рони и клекна до мен. – Всички сме отговорни. Трябваше първо да проверим и… - той замълча – хей, добре ли си?
− Да, да, аз… да – не, истината беше, че не бях добре.
− Ако е заради инцидента, казах ти, всички сме виновни. Раните зарастват, но спомените остават и някой ден ще се смеем на това колко сме били безотговорни…
− Не! – бързо отвърнах аз, но прозвуча малко по-рязко отколкото планирах. – Не е за това…
− Тогава ми кажи за какво е, Кал, моля те.
− Нищо, нищо, аз просто… - опитах се да се усмихна, но той ме познаваше добре и не можех да го заблудя, така че само се надявах да се откаже. – Кракът ме боли, това е.
− Истината, Кал.
− Искаш истината ли? – изобщо не ми беше до това сега, но той не ми остави друг избор. – Ето ти я тогава! Искам това лято да не свършва повече от всичко, което бих могла да искам, но да желаеш нещо, което знаеш, че не можеш да имаш, боли, а най-малко от всичко искам е да ме боли. Разбираш ли?
− Всъщност не схванах какво точно каза, но те разбирам, защото, каквото и да си мислиш, повярвай ми, не само ти си така… даже би било много егоистично да мислиш, че само на теб ти е тежко – нацупи се Рони.
− Прав си, съжалявам – как можах да му се разкрещя така. 
Прегърнах го, но той не ми отвърна. Беше ми ядосан. Скарахме се точно сега. Два дни. Глупачка.
***
Повечето от децата си бяха отишли още към края на август, но ние искахме да останем заедно възможно най-много време.
Каквото и да искахме, аз видях колата на бащата на Вал, а това означаваше край.
Всички се бяхме събрали в старата къща с приготвен багаж и просто чакахме в мълчание. Нищичко нямахме вече да си кажем. 
Кого лъжа? Имахме толкова много за казване, но нямахме силите да го кажем.
Прегърнах Ели, Ники и Ади. След това прегърнах и Рони, а той ми прошепна нещо в ухото, така че никой друг да не успее да чуе.
− Обещавам – отговорих му аз, но вече не успявах да сдържа сълзите си и побързах да се сбогуваме, защото отсега нататък само щеше да става по-зле. – Чао – казах за последно на всички.
Хванах Вал за ръка и повлачих сака си надолу по стълбите. Докато слизахме тя ме попита какво съм обещала на Рони,
− Нещо, което за жалост не съм сигурна, че ще мога да изпълня – отговорих ѝ. – Поиска да му обещая, че няма да се забравим. Не знам какво следва сега и… страх ме е точно от това.
Останалите два етажа слизахме в тишина, а когато стигнахме до колата натоварихме багажа и се качихме. Това ли беше?
− Чакайте! – изкрещя Рони през прозореца на къщата. – Почакайте само още минутка!
Минутка. Да удължиш края с минутка.
Чух стъпките му, когато наближи последните стъпала и излязох от колата, а когато го видях, забелязах, че и той плаче. 
− Кал, не мога… ух… - дотича до мен задъхан Рони – … не мога да приема, че това е за последно и както казах не е нужно да е края.
− Само го правиш по-трудно.
− Знам, че няма де е същото, но искам да ми обещаеш още нещо… ти също, Вал. Нека всяка година да идваме тук заедно. Може да е само за ден. За час даже, но нека където и да сме, ако ще и на другия край на света да ни отведе животът, да отделяме по един ден всяка година да идваме тук заедно, моля те. Много те моля, Кал.
− Страх ме е, че така ще ми липсвате още повече – казах точно това, което мислех.
− Всичко е по-добре от това да се забравим.
− Тогава така да е. Обичам те, Рони – и го прегърнах за последно. Тази година. 
***
− Хора, имам толкова много да ви разказвам! – възкликна Рони докато вървяхме към голямата череша, по чиито клони се покатерихме всички, както правехме, когато бяхме малки.
Сега пет години по-късно, пет години след последното ни лято заедно, отново беше лято и ние пак бяхме заедно. Независимо, че животът беше отвел някои от нас на другия край на света, сега бяхме тук.
Пет години по-късно вече не бяхме малки. Може би мястото ни не беше тук, покатерени на дървото, но един ден в годината можехме да сме деца.
Деца, които се обичат безусловно и биха направили всичко едно за друго.
Деца с белези, спомени и лунички.


Автор: Алекса Георгиева - 14 г, 
АЕГ „Гео Милев“, град Бургас
Ръководител: Златка Коева


Този разказ е част от третата книга "Приказни истории с БНР Бургас". Тя е резултат от третото издание на конкурса "Създай книга с БНР Бургас". В него са включиха момчета и момичета на възраст от 5 до 14 години с над 150 творби. 
Събрахме 56 истории, родени от чистото, красиво и безгранично детско въображение. 
Благодарим на печатница "Информа принт", Регионална библиотека "Пейо Яворов" - Бургас, информационния сайт "Черноморие", екипа на детското онлайн списание "Щъркел" и поетесата Яна Вълчева от Бургас. 

© БНР Бургас, 2019 


ЧУЙТЕ РАЗКАЗА В ИЗПЪЛНЕНИЕТО НА КАТЯ МИТКОВА ОТ БНР БУРГАС:


Новините в развитие можете да следите и в нашата Facebook страница, както и в Twitter. Последвайте ни и в Instagram и YouTube за различния поглед на събитията от деня.
ВИЖТЕ ОЩЕ

ОТВОРИ ОЧИ С БНР-БУРГАС ОТ 7 ДО 10 ЧАСА НА 1 ЮНИ!

Кои противоепидемични мерки отпадат от днес проверяваме в темата на деня. За следващите стъпки към връщането в нормалния ритъм на живот ще говорим след новините в 8 часа. За зрелостниците днес е първата матура по български език и литература, а тази по предмет по избор на 3-ти юни. На 2-ри и 4-ти юни са датите за матурите по желание. В..

публикувано на 01.06.20 в 00:51

ОЧАКВАЙТЕ В „АКЦЕНТИ“ НА 29 МАЙ:

Най – прекрасното на новия ден е шансът за прекрасно ново начало! Добро утро в любимия ден – петък, който си заслужава да започнем с положителни мисли, добро настроение и чаша любимо кафе с бита сметана! Ето и акцентите в сутрешната ни програма от 7 до 10 ч. - Какъв сезон очакват в морските общини на юг и как върви подготовката -..

публикувано на 29.05.20 в 06:47

ОЧАКВАЙТЕ В „АКЦЕНТИ“ НА 28 МАЙ:

Какво ще кажете в четвъртък сутрин да се събудим с увереност, че ни очаква прекрасен ден. Най – добре ще е да я започнем с аромат на кафе и прекрасни мисли. Добро утро ☕ ! Ето и темите в сутрешната ни програма от 7 до 10 ч: - В рубриката ни „Тема на деня“ - Министерството на туризма предлага нова организация на спасителите по плажовете..

публикувано на 28.05.20 в 06:46

ОЧАКВАЙТЕ В „АКЦЕНТИ“ НА 27 МАЙ:

Правете това, в което вярвате и вярвайте в това, което правите. Всичко останало е загуба на време и енергия. Добро утро в сряда! Денят си заслужава да започнете с поздрав към непознат човек, усмивка и добро настроение! Ето и акцентите в сутрешната ни програма от 7 до 10 ч: - В рубриката ни „Тема на деня“ ще ви разкажем за предстоящото..

публикувано на 27.05.20 в 06:49

ОЧАКВАЙТЕ В „АКЦЕНТИ“ НА 26 МАЙ:

Какво ще кажете да започнем делника - ПОЗИТИВНО! Вземете всеки шанс , който ви предлага животът, защото някои неща се случват само веднъж. Вторник е! Началото на деня има нужда от свеж въздух, ароматна закуска и любимо кафе! Ето и темите в сутрешната ни програма от 7 до 10 ч.: - В рубриката ни „Тема на деня“ – детските градини отварят..

публикувано на 26.05.20 в 06:45

ОТВОРИ ОЧИ С БНР БУРГАС на 25- ти май

В Гърция днес отварят кафенета и ресторанти. Свободен е и достъпът до всички острови. А ние заведенията в България отдавна вече са пълни с хора, които се радват на социално общуване, в опит да забравят за изолацията. Такива опити могат да бъдат направени и днес в слънчевия следобед, който ни обещават синоптиците. Въпреки, че е начало на седмицата,..

публикувано на 25.05.20 в 07:54

ОЧАКВАЙТЕ В "ЕВА В НЕДЕЛЯ" ОТ 13 ДО 14 Ч:

Днес е 24 май, най - българският празник! В деня на буквите, азбуката, писмеността и светите братя Кирил и Методий, време е за национална гордост, за историческа памет и поздрав към учителите, учениците, културните дейци! В срещата ни днес "Ева в неделя" ще ни гостува абитуриентката Теодора Мудева, Мис България 2018. Тя завърши с отличие..

публикувано на 24.05.20 в 11:58