"Пътят на хляба" от Тихомир Коев

И докато не спираше да се възхищава на света около себе си и други зрънца разкъсваха зелените си ризки и се раждаха за новия  живот. На Зрънцето му беше тясно, то се напрягаше, за да избута своите братчета, докато накрая се озова най- високо от всички, на самия връх на житния клас. Оттук всичко се виждаше много по- добре. Ширналата се безкрайна житна нива като зелено море, синият простор, осеян тук- там с пухкави бели облачета, близкият път, по който се движеха непознати машини и в далечината – висока синя планина. Гледката беше прекрасна! Толкова прекрасна, че на Зрънцето му се зави свят, да се оглежда на всички страни.

   - Светът е прекрасен, мамо! - извика възторжено то. - Добре, че си ме родила!

   - Да, светът е прекрасен, детето ми! - зашепна със зелените си стръкове растението - майка. - Това, което виждаш, е много малка част от него. Предстои ти да се радваш още на много неща. И добре , че съм те родила, защото ти ще се превърнеш един ден в хляб, а той е най- важният за хората.

   - А какво е хляб, мамо? Кои са хората, за които ще бъда важен, като порасна?- Зрънцето любопитно протягаше шия надолу, за да получи по- бързо отговор на въпросите си.

   - Ще научиш, детето ми, когато дойде времето , всичко ще научиш. Сега е важно бързо да пораснеш, да се налееш със сила и живот. А когато стане време, хората сами ще дойдат да те вземат.

   Зрънцето послуша майчиния съвет, защото нямаше търпение да разбере какво интересно ще се случи в живота му. Пиеше лакомо земните сокове и растеше.Танцуваше с вятъра в ритъма на зелените вълни. „ От теб ще стане чудесен хляб“- шепнеше му той, докато го галеше с невидими пръсти. Сутрин росата миеше очичките му и те заблестяваха позлатени от радост с първите слънчеви лъчи. „О, какво едро жито! Ще има чудесен хляб тази година!“- възхищаваше му се дъждът и го заливаше с топли шепи живителна влага. Зрънцето питаше всички да му разкажат какво е хляб, но те се усмихваха и всеки път му казваха, че е още рано за това.

   Така минаваха щастливите му дни в игри с росата, вятъра и слънцето, с чуруликането на прелитащи птички и облачета и песните на щурците в топлите летни нощи. Докато най-накрая житният клас пожълтя, зрънцата в него  се наляха и той натежал сведе глава. Растението - майка се прегърби и вече нямаше сила да храни толкова много деца. По законите на природата, те трябваше да поемат своя път сами. Затова една много ранна сутрин, майката със сетни сили зашепна на децата си:

   - Време е, рожби мои! Време е да поемете Пътя на хляба! Скоро ще дойдат хората и ще ви отнесат там, за където сте се родили. Вие сте благословени да бъдете най-важното нещо за хората - техният хляб!

   - А какво е хляб, най-после ще научим ли?- нетърпеливо прекъсна майка си Зрънцето.

   - Хлябът, деца мои, е миналото, настоящето и бъдещето. Това, без което хората не могат. Те цял живот се трудят, за да имат децата им хляб всеки ден на трапезата, за да могат да пораснат сити и щастливи. Всички хора му служат и безкрайно го уважават. Той е пръв на трапезата им в делниците. А на празниците винаги е специален, богато украсен, споделен от раждането на човека, през най- щастливите му дни, та чак до смъртта му. Затова човекът се грижи за нас и ние се грижим за него. Стараем се да даваме богата реколта, за да е доволен от нас.

   Един ден в огромната нива забумтяха големи, железни чудовища. Те покосяваха зрелите житни класове, които изчезваха в огромния им търбух, а след тях кретаха камиони, препълнили ремаркетата със златни житни зърна. Сърцето на Зрънцето биеше лудо, докато чакаше с часове огромната машина да стигне до него. Комбайнерът, облечен в син гащеризон и бяла фланелка си свирукаше весела мелодия, доволен от богатата жътва. 

     Зрънцето огледа за последно синия простор, опустялата половина на родната нива и сведе глава пред комбайна. Силен удар и неговите братя и сестри от житния клас се посипаха при милионите други зърна, които се смееха, пееха, викаха възторжено и се търкаляха по нагорещените метални тунели на машината. И само след няколко мига Зрънцето беше в каросерията на камиона под палещите лъчи на жаркото, лятно слънце. Шофьорът на камиона беше зачервен, изпотен, но много усмихнат. 

   - Гледай, гледай, какво е чудо! - каза той и награби пълна шепа от зърното. - То не е жито, а злато! Ще има хляб тази година! - после махна с ръка на комбайнера, който му отвърна с помахване на шапката и се метна в камиона. 

   Машината се движеше по пътя край родната нива и чудното пътешествие на Зрънцето по пътя на хляба започна. То не можеше да се нарадва на свободата си, на дърветата по пътя, на горещия вятър, който гъделичкаше зрънцата и ги караше да се заливат в смях. Сърцето му пееше от радост, защото знаеше, че това е неговата съдба и то върви по нея. Чувстваше се свободно и щастливо.

   След часове пристигнаха в един голям двор, в който имаше високи сребристи резервоари. Камионите изсипваха зърното в тях и се връщаха за още и още жито. Зрънцето гледаше работниците с оранжеви дрехи, които прибираха житото и си мислеше колко много хората приличат на мравките, които беше гледало в родната нива. И те така трудолюбиво събираха и трупаха прехраната си някъде под земята.

   След големия камион, който ги докара, зрънцето попадна в един от тези грамадни сиви балони, в които зърното се сушеше. Беше невероятно преживяване в огромната сушилня, в която то и другите зрънца трябваше да станат още по- твърди и здрави. Хората приготвяха житото, от което щяха да направят хляба си.

   Минаха много дни. Едрото жито се избистри от горещия въздух, опъна златната си кожа и зачака търпеливо. Дотогава, докогато  дойдоха отново същите камиони, които го откараха в мелницата и там то  се превърна в пухкаво, бяло брашно. Зрънцето се изненадваше от всичко, което му се случваше в това чудно пътешествие. Дори не го заболя, когато едрите камъни  го притиснаха така, че то се превърна в бял прах. Дори напротив, беше щастливо, че е част това необикновено пътуване.

   После го затвориха в един бял пакет. Светлина не проникваше от никъде и то дълго чака в тъмното следващата си стъпка. Един ден тъничко гласче го събуди от сладката дрямка: 

   - Бабо, бабо, този ли пакет с брашното да отворя?

   Едни малки пръстчета разкъсаха пакета и надникнаха вътре. Зрънцето видя  надвесени руси коси  и в тях две сини оченца, толкова сини, като лятното небе, под което беше пораснало. Стана му мило, свидно, развълнува се, зарадва се.  Дали не беше дошъл мигът, в който да се  превърне в хляб?

   Детето и бабата омесиха чудна питка. Украсиха я с фигурки на цветя и листа. Пъхнаха я в горещата фурна и се заприказваха. Зрънцето  трепереше от вълнение, от страх и от радост едновременно. Щеше да се превърне в така дългоочакваното свое превъплъщение и да изпълни дълга на живота си. 

   - Хайде,  Миме! Всички се прибраха. Скоро ще седнат на масата. Донеси да сложим на трапезата и нашата питка!

   Мимето отметна бялата кърпа, с която бе завит обредния хляб. Той беше бухнал, бял, със златна коричка и празнична украса. От него се носеше сладък, вкусен аромат на дом, на празник и уют. Преди да го разчупи и подаде на всеки парченце любов, баба и го погали и прошепна молитва: 

   - Благодаря ти, Боже, за насъщния хляб и всички радости, и благословения!

   Докато вечеряха и разговаряха, всички от семейството не спираха да хвалят вкусните ястия на трапезата, но най- много харесаха питката. Хапваха си вкусно от нея, докато не остана и трохичка. 

   А зрънцето? Какво стана с него ли? След празничната трапеза то се усмихваше с очите на Мимето, докато баба му разказваше за лека нощ приказката за Пътят на хляба.