"Урок по родолюбие"

   - Тези пръчки са много специални, деца. - каза тя със загадъчен глас. Всички притаиха дъх и в  стаята се възцари гробна тишина.

   - Праща ви ги един ваш близък родственик. Той е много  стар и мъдър човек и иска да ви постави една задача, над която заедно да помислим днес. Нека всеки да вземе по една пръчка и да я сложи на чина пред себе си.

   Децата бързо разграбиха пръчките и седнаха по местата си, горейки от нетърпение да научат какво ще правят с тях. Учителката им предложи добре да ги разгледат и да разкажат за своята пръчка това, което ги е впечатлило. Първите бяха плахи, несигурни описания на белезите, после под окуражителните ѝ реплики, ги наричаха усмихнати, щастливи, жилави, палави, закачливи, издържливи и какво ли още не. Попита ги, те приличат ли на своята пръчка и по какво, и децата бързо намериха аналог и с това. 

   Тогава тя помоли Иван, най-коравото момче в класа, да вземе нейната пръчка и да я счупи на две. Той се поколеба за миг, пита несигурно дали наистина иска да я счупи и с усмивка, почти само с два пръста бързо прекърши  тънкото и стъбълце. Тогава учителката събра пръчките от всички деца в сноп и го помоли да направи същото с него.

   - Ееее, госпожо, няма да мога, не е възможно! Много са! - каза Иван категорично.

   Въпреки това, по нейно настояване, все пак се съгласи да опита. Въртя снопа, прикляква, дори го опря на чина си, но не успя даже да го огъне. Усетил непреодолимото предизвикателство пред неговата безспорна сила и авторитет, той бързо се отказа и седна. Никой друг не пожела да опита да счупи снопа.

   Учителката предложи заедно да помислят какъв е изводът от видяното. Децата бързо го формулираха единодушно, че когато са заедно, са по-силни. Дадоха примери за това от ежедневието- ако помагаме на по-слабите ученици в учението, ще сa първи по успех в училище, ако на предстоящия училищен поход помагат на по-слабите с раниците, ще стигнат първи до целта, ако знаят, че не са сами и има кой да ги подкрепя, ще имат самочувствието, смелостта и силата да се справят със всичко. Записаха го с големи букви на дъската „Заедно сме по-силни”, „Заедно можем повече” .Потърсиха същия смисъл и в народната мъдрост „Сговорна дружина планина повдига.” Съпоставиха го с надписа на герба на Републиката и на сградата на Народното събрание „Съединението прави силата”.

   - Сега искате ли да научите кой е този наш близък роднина, който ни е завещал този завет?- попита учителката, предвкусвайки  огромното любопитство и интерес, който събуди у децата. Те целите бяха се превърнали в слух и нямаха търпение да научат нещо от живата, и вдъхновена учителска емоция.

   Разказа им, че този завет е на един  много, много стар мъдрец, който управлявал ханството Велика  България преди повече от 1300 години. Че той е от първите ни  най-велики деди, чиято кръв тече днес в нашите вени. Попита ги искат ли да научат още интересни неща за него и за неговия велик съвет, който се предава от бащи на синове от векове. Децата подскачаха на чиновете си от нетърпение.

   Тогава тя извади и подаде на всяко дете малки, илюстровани книжки „Заветът на кан Кубрат”. Остави ги  сами да разлистят страниците, което още повече разпали любопитството и нетърпението им. Те не знаеха нищо за тези герои, тепърва им предстоеше да ги изучават. После заедно зачетоха текста. На всяка страница спираха, за да отговаря тя на следващите един след друг въпроси: какво значи ювиги хан, защо хан Кубрат гледа сърдито, къде  е това ханство Велика България, кой е Тангра. Тя бавно, търпеливо и с усмивка обясняваше на децата, все едно разказваше приказка от стари времена, а те попиваха всяка нейна дума с огромен интерес. Когато затвориха и последната страница на малката книжка, вече без да вдигат ръце, заваляха един през друг въпросите: 

   - Какво е станало с голямото царство?

   - Къде са отишли българите?

   - Дали са се върнали обратно, за да се обединят срещу враговете?

   - Само хан Аспарух ли е създал нова държава?

   - Обединили ли са се някои от братята?

   Тя ги изчака усмихната и доволна от пожара, който беше запалила и когато страстите утихнаха, заговори отново тихо и спокойно: 

   - Отговорът на всички тези въпроси, деца, ще научите в часовете по българската история. Ще преминем заедно с вас през вековете от създаването на българската държава до наши дни. Ще научим за нейните велики владетели, събития и личности, за върховете и победите, както и за тъмните векове на робството. Това е нашата история, историята на българите, които са живели преди нас и са успели за опазят държавата ни от всички врагове и заплахи. Трябва добре да познаваме миналото си, защото ние сме наследниците на тази история и държава, и трябва достойно да продължим нейното съществуване. Днес научихме първия урок от тази история. А той беше, че ключът за успеха и благоденствието на всеки народ е в неговото единство. Когато пораснете и станете родители, научете и своите деца на завета на хан Кубрат, за да бъдат силни и да успяват във всичко с подкрепата на своите  близки и приятели. 

   Всички погледи бяха вперени в нея и усещаше, как думите и стигат до всяко малко сърчице.  От предпоследния чин плахо вдигна ръка Рабие и развълнувано се изправи с книжката в ръце.

   - Г-жо, аз може ли да изпратя книжката на татко  и на чичо в Германия. Ако я прочетат, те сигурно ще разберат, че може да се върнат тук и да работят заедно. И ние ще им помагаме да работят. Всички като работим, ще се справим  и ще бъдем пак заедно цялото семейство…

   Учителката отиде при нея. Думите бяха спрели в гърлото и и не искаха да излязат от там. Добре, че удари звънецът и нейното пъстро ято полетя навън  въодушевено и крилато. Тя прегърна безмълвна Рабие. Беше докоснала болката ѝ, беше събудила тъгата от липсата на бащата. В очите на момичето  имаше сълзи. В очите на нейната учителка също. Тя беше развълнувана и удовлетворена. Чувството, което познава само щастливият  учител от успешния урок.