Нощ в библиотеката от Гергана Жекова

Събудих се посред нощ. В библиотеката светеше само една лампа, а залата беше напълно пуста. Станах от масата, огледах се, наистина нямаше никой. Колко ли беше часът? Колко време бях спала?

     Насочих се към вратата и натиснах дръжката. Заключена беше. Но Боже мой, какво ще правя сега? Не носех в себе си нито телефон, нито каквото и да е друго, освен тетрадка и химикал. Стоях в продължение на няколко минути до вратата, а в главата ми се блъскаха куп въпроси. Ами мама? Сигурно ме търси и ме чака. Вероятно се е побъркала от притеснение за мен. Хрумна ми да започна да викам. Можеше някой да ме чуе и да ми отвори. Някой случаен минувач от улицата, например. 

     Тъкмо напрягах гласните си струни в опити да започна да крещя, когато внезапно чух нещо. Бяха някакви гласове. Шушукаха си сякаш помежду си. Обърнах се. Нямаше никого. Изведнъж се стреснах. Някой извика „Здравей“.Тъкмо се чудех за мен ли е това „здравей“ и същият глас след няколко секунди пак се чу. „Изгуби ли се“-попита той. Вече нямаше съмнение. Говореха на мен. 

     - Кой си ти? Къде си? – извиках силно. Тръгнах по пътеката към преддверие, което водеше до раздела с детската литература. Взех книгата за Пипи Дългото чорапче, защото бях гледала Пипи и по телевизията. Някак гласчето сега ми напомняше на героинята.

     - Хей, как се казваш? На колко години си? – проговориха страниците. 

     Толкова се изплаших, че изпуснах книгата и извиках. Гласът наистина идваше от нея. Побягнах през коридора, стъписана от изненада. Знаех, че библиотеката има още един изход. Стигнах до там, но и тази врата беше заключена. Дърпах дръжката панически, в опит да избягам и за малко да я отскубна, но вратата така и не помръдна. Обърнах се, залепих гърба си на нея и какво да видя? Бяха ме наобиколили в кръг една дузина книги. Малки, големи, стари и не чак толкова. Някои бяха с отворени страници, други не. Стояха на пода и сякаш ме гледаха.

     – Назад - изкрещях аз от страх. – Оставете ме - рекох и за малко да се разплача. Книгите обаче, сякаш ме послушаха и се отдръпнаха. В този момент се обади страховит  мъжки глас и ме помоли да се успокоя. Всичко щяло да бъде наред. Въпреки студения тон, ме обзе някакво спокойствие и сигурност, затова се почувствах по-добре.

     – Кой сте Вие? Какво искате от мен? – попитах. 

     – О, извинете ме. Не се представих. Казвам се Рузвелт - двайсет и шести президент на Съединените Американски Щати. Можете да ми задавате всякакви въпроси. Аз съм най-висшият главокомандващ по ранг тук, ако не броим няколко бивши кралици, които също са от знатен род - рече мъжът и замлъкна. Книгата, от която говореше, беше с твърди, пожълтели корици и златисти обшивки по краищата. От нея лъхаше отпечатъкът на времето. 

     – Но какво става тук? Кои сте вие? Как е възможно да говорите? Нали сте просто литературни герои? Вие сте само написани – отсякох аз и зачаках отговор. 

     – Библиотеката е затворена, а вече е три часът след полунощ, дете. Ще трябва да изчакаш до сутринта. Утре е сряда. Библиотекарката ще дойде в 8 часа и ще отключи. Имай търпение и се успокой. И второ аз съм дарена книга. Имах няколко притежатели, докато последният от тях не реши че съм безполезен и вместо да ме изгори или хвърли на боклука, реши да ме дари в тази библиотека. С тези си действия спечели уважението ми напълно. И ще съм му вечно признателен и благодарен. – Страниците се разлистиха и ароматът на овехтяла хартия се разнесе около мен. 

     - А колкото до това, какво се случва тук, ще ти кажа така. – продължи Рузвелт. - Да, вярно е всички литературни герои са живи и говорят. Но само през нощта. През деня се крием и пазим тайната си. Не разговаряме.

     – Но как е възможно това? – нетърпеливо и малко грубо прекъснах президента.

     – Напълно е възможно. Последвай ме. Ще ти покажа нещо – каза той и ме подкани да тръгна след него. Господин Рузвелт ме заведе в една малка стаичка, където може би беше стаята за почивка на всички служители от библиотеката, съдейки по чашките кафе и бутилките вода, оставени там. 

     – Виждаш ли тази картина? Любителска е. Също е дарение, но е вълшебна.

     Затаих дъх, съвсем опиянена от всичко, което ми се случваше. Не можех да скрия изненадата си. Рузвелт също разбираше това. Страниците отново се разлистиха и гласът му заехтя в празната библиотека. 

     - Никой не знаеше. В момента, в който я донесоха, тя оживи всички книги тук. Рисувана е от дете с чисто и невинно като сняг сърце, изпълнено с безкрайна доброта. А от ръцете на всичко добро струи магия с невиждана сила и мощ. Вярвай в доброто дете, в него е магията. А сега и се наслади. Можеш да говориш до сутринта с всички твои любими книги и герои и да ги попиташ, каквото поискаш. Те ще ти отговорят. Рядко имат такава възможност. 

     Мълчах и попивах всяка дума, изречена от президента. 

     - И те са нетърпеливи като теб- заключи накрая той и се оттегли нанякъде. Не успях да се сбогувам с него, бях толкова въодушевена!

     О, какво невъобразимо удоволствие и приключение беше това за мен! До седем сутринта разговарях с Емили Дикинсън, господин Достоевски, малкия принц. Дори Клеопатра беше там, но тя се държа доста надменно предвид царския си ранг и не успяхме да си кажем много. Карлсон, който живее на покрива, също беше там. Всички бяха, а времето не стигаше изобщо. 

     Стараех се да запомня историите и разказите на всички, с които разговарях. Но трябваше да върна и всяка книга на мястото ѝ, преди да е дошла библиотекарката. Това ми отне поне час. И уморена от приказната нощ може би, накрая някак си пак съм задрямала. Не знаех дали е било само за няколко минути. Стресна ме писъкът на библиотекарката. Явно, отключвайки вратата, веднага ме е видяла и се разпищя. След десетминутен спор и караници с нея, обещах, че повече никога няма да спя тук и тя ме остави да си тръгна. Излязох и се затичах с всички сили към вкъщи. Нямах търпение да разкажа всичките ми среднощни приключения на мама. Тя можеше да пази милион тайни, щеше да запази и тази.