Град на име Надежда от Ани Стоянова

Там всички се бореха за живота си, бореха се, да оцелеят. Животът им наистина беше наопаки. В този град жените бяха измет за мъжете си, те просто бяха „нищо”. Не се очакваше нищо добро да стане от жена, не се очакваше жената да успее в каквото и да е начинание. 

     Точно както всяка вечер, мъжете отиваха по кръчмите с последните пари, които жените и децата им бяха спечелили само за един хляб, като продаваха зеленчуци от градините си и изплетени кошници и чорапи на пазара. Отново мъжете се връщаха пияни, изхарчили всичко, а децата дрипави, гладни и уплашени, тичаха и прегръщаха силно майките си, търсещи закрила. Въпреки всичкото това зло, жените не смееха да продумат и думичка пред никого, с грижа към собствения си живот и този на децата си.

     Докога щеше да продължи да бъде така? Щеше ли да се случи нещо, което би могло да промени нещата в този мрачен свят? - питаха се хората. Парадоксът беше, че всички говореха да има добро, но за жалост то не се случваше. Постепенно жителите загубиха надежда, в един град, наречен с име Надежда.

     Точно тогава, когато изглеждаше толкова невъзможно да се случи нещо добро, лъч светлина щеше да изгрее и да преобърне всичко. 

     В едно бедно семейство, което имаше само една дъщеря на име Ани, беше писано да се случи чудо. Това малко, палаво и упорито момиченце щеше да преобърне мирогледа на целия градец. 

     Там жените нямаха правото да имат образование, докато мъжете още от ранна възраст се отказваха да учат и именно затова, това място беше толкова бедно, пълно с мизерия и отчаяние. Малката Ани, изпитваше горещо желание да учи и да стане учителка, желание което буквално я изгаряше така, че колкото и невъзможно да изглеждаше, никой не можеше да я спре. За да се науча да чете и пише, тя трябваше да си вземе буквар и книжка за четене, и да убеди стария си дядо Владо да я научи на буквите. Но това беше също толкова невъзможно за нея, тъй като бедността в семейството ѝ беше голяма. Затова в продължение на 4 години детето събираше скришом пари, от баща си, за да си купи книга. Обучението ѝ тепърва предстоеше. 

     Мина време. Ани, подкрепяна неохотно от дядо си, се научи да срича, да чете и да пише. Изпълнена с вълнение, момичето се беше привързало толкова много към идеята си да помага и на други деца да „видят” буквите и книгите, че скоро започна тайно да пише за своите желания. Под изхабените ѝ от работа ръце, започнаха да се появяват приказки, разкази, стихове, свързани с нейните преживявания и тайни желания. 

     Скоро порасналото девойче привлече вниманието на целия град. То събираше всички момичета, които имаха желание да я слушат, за да ги научи да четат и пишат, както и да изказват скритите си мисли. Това беше революция за град Надежда и една малка искрица надежда, че нещата могат де се променят към добро.

     Случващото се с Ани се разнесло. И това дразнело всички неуки, мрачни, неграмотни хорица в града с хубавото име. Те се опитали да я спрат, но мълвата вече била тръгнала и се разнасяла от уста на ръка, от лист на лист. Много млади момичета, овладели вълшебството на буквите, преписвали приказките на момичето и ги разпространявали, а тези които не можели да пишат и четат, слушали внимателно и ги разказвали и преразказвали…

     Един ден, докато Ани се разхождала из града, видяла едно табелка и изпитала любопитство какво ли пише на нея. За нейна радост и изумление на нея било изписано, че се организира голям литературен конкурс и всеки може да участва. Момичето бързо се прибрало у дома, скрило се под масата, за да не може никой да ѝ попречи да изкаже мислите си на белия лист и написало своето поредно искрено виждане за света. И зачакало отговор. Това било началото.

     Организаторите на конкурса даже и не се зачудили, като прочели разказа. Те били възхитени от начина, по който детето било описало своя живот. Развълнувани, че все още има хора с толкова чисти сърца, помислили и решили не само да я наградят със специалната награда на конкурса, но и да я запознаят с влиятелни литературоведи. Минали години. Ани пораснала и завършила образованието си в известен колеж. Сбъднала мечтата си и станала учителка, за да продължи просветителската си дейност в обичния си град, в името на надеждата.

     Скоро, благодарение на собствения си труд, Ани получила субсидия да построи Вълшебно училище в своя град и го нарекла „Надежда”. С мисълта, че тъмнината и нещастието завинаги ще се оттеглят от там, тя започнала да преподава и да създава ученици. Благодарение на това, скоро всички в града станали достатъчно образовани, че да си намерят работа и така да превърнат своето градче в различно, по-светло място. 

     Мъжете се научили да ценят и почитат жените, децата не работели, а всяка сутрин с нетърпение хуквали към Вълшебното училище на Ани, за да учат и пишат, а градът изгубил своя тъжен и нещастен облик. Така град Надежда изцяло си възвърнал щастието и добротата, а миналото останало просто лош кошмар.

Автор: Ани Стоянова - 13 години

„Ателие за приказки“ при НЧ „Хр. Ботев 1937“ - гр. Бургас

Ръководител: Атанаска Желязова