"Приятелки" от Цветелина Бобутанова

Беше далечната 2017 година – лятото. Тогава бях едва на 12 години. Денят бе доста горещ, седях си вкъщи и четях от книгите, препоръчани ми за ваканцията.

  По едно време телефонът ми извибрира – дойде съобщение, отворих го, беше ми писало едно от момичетата от моя клас (да я наречем Натали), за което беше ясно, че много не си пада по ученето и не беше една от най-престижните ученички. Искаше да излезем навън и да се разходим, зачудих се първоначално, тъй като нямаше какво много да си говорим с нея, но въпреки това се съгласих.

  Оправих се набързо и след около един час се срещнахме. Обикаляхме малко центъра, споделяхме си различни случки, седнахме да похапнем и се прибрахме.   Започнахме да общуваме все по-често и по-често. Към нашата компания се присъединиха и други 2 наши съученички, които далеч не бяха по-различни от Натали.   С едното момиче - Виктория - бяхме израснали от деца, а с другото - Ивайла - просто се познавахме от първи клас. И ето, четирите си станахме нещо като компанийка и излизахме всеки ден.

  Започнахме училище. Натали и Ивайла дружаха и с малко по-големите момичета и момчета от нас, съответно и нас, с Виктория, ни запознаха с тях. Лично на мен тогава не ми направиха особено добро впечатление, тъй като изказът им беше малко просташки и се държаха доста невъзпитано. Всяко междучасие всичките тези, от по-горните класове, идваха с нас, бяха някъде около 7-8 човека. Първоначално не ми беше приятно да се събирам с тях, но с времето свикнах.

  Виждах как приятелките ми се променят към по-лошо, един вид започват да пропадат, и успехът им, колкото не беше дори малко задоволяващ, ставаше все по-зле, отношението към учителите – неуважително, но въпреки това аз поддържах оценките си високи и се държах нормално с преподавателите си.

  Родителите ми започнаха да си въобразяват, че има промяна и в моето държание, прекалено много съм им отговаряла, постоянно съм седяла на телефона си, не съм учела достатъчно и т.н. Те винаги са изисквали прекалено много от мен, всичко да е изпипано докрай и да, такава бях, държах всичко да е перфектно и по правилата, но как нещо леко се беше „врътнало“ в главата ми и някак толкова не ме интересуваше кое как е.

  С влошаването на положението на Натали, Виктория и Ивайла дойде моментът, в който, видели от своите по-големи приятели, че пушат, и те започнаха. Влезнаха и във връзка с някои от тях. Случваха се доста неща, ала пак бях до тях и им помагах, когато имаха нужда.

  Една вечер, докато вечеряхме – семейно, на мама й се беше обадила класната ми през деня и й беше споменала, че не съм попаднала в много добра среда и че обикалям с неподходящите хора. Тези думи още повече убедиха мама и тати, че тези момичета не са правилната компания за мен. След дълги спорове те ми забраниха да контактувам с тях за мое добро, макар да не смятах, че това е така. Госпожата ми ме следеше в училище зорко, но дори в тази обстановка ние продължихме контактите си малко по-скришно.

  Ето, че дойде и 2018 г., а след още някой месец и лятото. Както са казали хората: „Всяко начало си има и своя край“, „Истината винаги излиза наяве“. Точно с тези цитати мога да опиша случилото се малко по-късно. Беше точно 9 юли 2018 година, дата, която е оставила вечен спомен в съзнанието ми.

  Бяхме излезнали около 20 човека, събрани в двора на училището ни (там излизахме най-често), запознахме се с много нови хора и с доста от тях започнахме да излизаме всеки ден, всеки си беше станал близък с всеки, бяхме задружни, помагахме си. Понеделник (9 юли) – ден, в който мама е на фитнес. До мен седеше една друга моя приятелка - Ванеса - и така познатата ви Натали, която пушеше цигара. Всички си говорехме, смеехме се, докато по едно време през оградите на училището не видях една жена, точно като мама, облечена с една нейна рокля.

  Побутнах Ванеса, посочих към оградата и я попитах дали това не й прилича на майка ми, тъй като нямаше голяма яснота от дърветата там. При което тя предложи да отидем и да проверим. В мига, в който станахме и тръгнахме към мястото, човекът там изчезна. Стана 20 часа и отидох да изпратя едно от момичетата до центъра, тъй като и аз трябваше да се прибирам. Часът вече бе 20:30, точно доколкото ми беше вечерният час тогава, и бях навреме у дома.

  Влизайки вкъщи, отидох до кухнята да поздравя мама, тати и сестра ми, след което изтичах до стаята си, за да си включа телефона да се зарежда. Моментът, в който мушках кабела на зарядното в мобилното си устройство, се сетих, че мама преди малко беше облечена с точно същата рокля, която и онази жена, и точно тогава чух как тати ме вика от кухнята. Отидох дотам и това, което ми каза, беше: „Донеси си телефона и всички устройства в къщата с достъп до интернет“.

  Включих за какво е всичкото това и знаех, че ще има тежки последствия. Сядайки на масата, се започва сериозен разговор, доста ожесточен. Мама взе да ми разглежда телефона и всички чатове, още повече се убеди, че си продължавам контактите с хората, с които вече ми бяха забранили. Бяха си помислили, че аз държа цигара в ръка, от там стана още по-зле. Да, бях пробвала какво е да пушиш цигари, но определено те не бяха моето нещо, опитах се да им кажа, че не съм пушила тогава, но бе ясно, че няма кой да ме чуе.

  Беше вечер, пълна с емоции - дали добри, дали лоши, дали за добро, дали за зло. Е, накрая останах наказана за цяло лято – 2 месеца, без излизане, без телефон, бяха ми закрити всички социални мрежи, стоях, учех – четох си книгите, решавах задачи, една дълга, дълга карантина, на която не се знаеше кога ще дойде краят.

  Дойде и 2018 година – есента, започването на училището, бях 7-ми клас, щях да имам матури, като цяло доста тежка година се очертаваше. Лека-полека започнах да излизам, получих си телефона, намерих си нови, доста по-добри приятели. Учех изключително сериозно, рядко се случваше да имам 5-ца като оценка, не го чувствах като задължение всичкото това, имах стимул, имах цел да вляза в гимназията, в която желая.

  Макар и с тези момичета да бях в един клас, макар преди да бяхме изключително близки, след всичко случило се, след всичко преживяно, и дума не им бях казала през цялата учебна година.

  Та дойдоха матурите, влезнах там, където най-много желах - в едно от най-елитните училища. А относно онези момичета, приеха ги в по-слабите гимназии, разбира се, заради доста слабите им оценки на изпитите. Всеки продължи по пътя си.   Може би тогава някъде, в един момент, осъзнах колко много са ми помогнали моите родители, как благодарение на тях постигах целите си, заради тях тогава бях човекът, който и до днес се гордея, че съм.

  Като реших да ви разкажа този мой момент от живота, го направих именно с цел да покажа, че на тази земя хората, които абсолютно винаги ще мислят нашето добро и ще ни обичат, това ще са нашите родители, никой друг. Да, на моменти и те грешат, доста често ни изнервят, има моменти, в които не могат да ни разберат, но никога няма да има нито един момент, в който те няма да са до нас. Ще са при нас и когато печелим, когато сме най-горе, и когато губим.