"Светът на книгите" от Симона Котоманова

Беше ден като всеки друг. Лежах в меката трева в двора и внимателно пишех поредната си интересна приказка. Непослушната ми кестенява коса ми се пречкаше и падаше над очите ми, а скъсаната ми панделка не помагаше особено. Най-накрая не издържах и я вързах с ластик. Така де, недопустимо беше държанието ѝ! Заслужи си наказанието…

Писането беше в кръвта ми. Майка ми беше писателка и съзирайки голямото ми въображение, ме насърчаваше още от малка да тръгна по нейните стъпки. Поне докато не почина и аз не останах сама, досущ като Пипи Дългото чорапче… Случилото се обаче, ми вдъхна сили и кураж да продължа напред и да стана точно като мама.

Изведнъж, както се бях унесла в спомени и размисли, съвсем ненадейно се появи някой. По-скоро нещо. Или най-точно – смесица между двете. Беше момче на моята възраст с красива черна коса и проницателен поглед. Но беше някак… прозрачно. Краката му приключваха изведнъж и въобще не докосваха земята. То сякаш плаваше по въздуха. Поизплаших се и прехапах език, за да се уверя, че не сънувам. Не. Бях съвсем будна. А пред мен стоеше съвсем истински призрак.

 - Ела – той протегна ръката си към мен, а аз послушах инстинкта си и я поех. (Или поне опитах… Все пак, знаеш, призраците не могат да се пипнат.)

В момента, в който го докоснах (почти), се почувствах страшно дезориентирана. Всичко около мен, сякаш се завъртя с огромна скорост и аз се озовах някъде в пространството.

Това „някъде“ изглеждаше така, сякаш някой беше разсипал всички възможни бои на света в него и беше предизвикал такава експлозия, че са оцветили това „някъде“ около милион пъти по-добре, от който и да е бояджия. Беше удивително.

Призракът мълчаливо направи няколко крачки напред. Последвах го. Той започна да изпълнява някакви странни и загадъчни движения с ръцете си, а когато приключи, тържествено тропна във въздуха с крак и загледа решително напред. Тогава там най-неочаквано се появи… врата. Тя бавно се отвори. Не виждах накъде води, но сякаш вътре хвърчаха някакви разбъркани думи.

Момчето ми направи знак да го последвам и двамата минахме през загадъчната врата.

Когато прекрачихме прага, се озовахме в една чудна страна. Беше невероятно – храсти, дървета, поляни, реки, планини, чисто и синьо небе… Сигурно се бях взирала така поне няколко минути, преди да се запитам… Какво всъщност правех тук? Обърнах се към момчето. Погледът му сякаш казваше: „Красиво, нали? В човешкия свят това не може да се види.“

 - Защо ме доведе тук? И кой си всъщност?

Той се усмихна и протегна прозрачната си ръка за поздрав:

 - Павел.

 - Ирина.

 - Ела да ти покажа нещо!

Павел изтича до един храст. Едва тогава видях, че всяко едно „листо“, всъщност е зелен лист хартия, на който е написано произведение.

 - Всеки храст и дърво принадлежи на определен писател или поет. Когато напише нова творба, тя се появява тук – обясни призракът.

 - Това е впечатляващо!

 - Да, така е. Но има един голям проблем...

Павел не успя да довърши мисълта си, защото над нас изведнъж се понесе тревожен крясък:

 - Той е тук! Тук е! – птиците пляскаха с криле и врещяха с все сила (поне така ми го преведе момчето, аз не разбирах езика им, защото бях от друг свят).

 - Бързо! Той идва! – лицето на Павел коренно се промени и сега той ме гледаше изплашено.

 - Чакай, кой е той? Защо всички бягат? – попитах, но не получих отговор.

Точно тогава земята се разтресе и до нас се появи огромен великан с чудовищен вид и размери. Крачеше тежко, късаше и опустошаваше всичко, което му попаднеше.

 - Скачай в реката! – викна ми Павел, докато самият той стоеше на брега, готов да се хвърли вътре.

В този момент нямаше какво друго да направя, освен да го послушам. Поех дълбоко въздух и се гмурнах във водата. Мигновено двамата потънахме и се озовахме на дъното, където можехме да вървим безпроблемно. Той можеше да диша под водата, но това не беше сред моите способности. Затова Павел откъсна едно пъстро водорасло и го уви около устата и носа ми. Ех, колко си бях мечтала като малка да съм водна фея, за да дишам под повърхността… А то какво се оказа? Достатъчно било да познаваш призрак…

С Павел седнахме на песъчливото дъно. Той въздъхна тежко:

 - Ето затова дойдох при теб. Чудовището скоро ще унищожи целия ни свят!

 - Ама чакай, аз какво общо имам с всичко това?

 - Ирина, ти живееш с приказките, живееш за тях. Те са всичко за теб. Ти си най-отдаденият човек, когото съм виждал.

 - Откъде знаеш толкова много за мен? – вече започнах да се плаша.

 - Ние непрекъснато следим човешкия свят. Тук сме всякакви митични създания. Събираме и съхраняваме всички литературни творби. Затова наблюдаваме хората, които пишат такива. Ти си една от тях. Имаш огромно въображение, смела си, искрена и толкова чиста… Само ти можеш да ни спасиш. Загине ли нашият свят, това означава всички велики произведения да изчезнат така, сякаш никога не са съществували и да няма къде да се съхраняват новосъздадените.

Едва сега осъзнах колко отговорна задача ми беше поверена – да спася книгите.

 - Добре, но защо този великан продължава да ви напада? Какво иска?

 - Той е пратеник на всемогъщата магьосница Олга. Тя осъзнава, че книгите носят мъдрост и знание и иска да ги унищожи, за да се пренесе в човешкия свят, където да манипулира и управлява незнаещите, беззащитни хора.

 - А тя къде живее?

 - На най-високия връх в страната. Там си е построила замък.

 - Добре, значи тръгваме към замъка на Олга.

 - Ти шегуваш ли се? Тази вещица ще ни убие без да ѝ мигне окото!

 - Ако искаме да спасим литературата, ще се наложи да рискуваме. С мен ли си?

Павел кимна с глава.

 - Чудесно! Ти знаеш пътя, нали?

 - Да, знам го.

 - Добре тогава. След теб!

Двамата с Павел вървяхме дълго по дъното на реката. Около нас кръжаха рибки, целите съставени от различни думи.

Когато излязохме от водата, бяхме стигнали до обширна поляна със свежа трева. Точно тогава ни стресна тътен от гръмотевица и светкавица раздра небето.

 - О, не! – ахна Павел. – Олга е разбрала за мисията ни! Тя е изпратила бурята! Ще ни унищожи!

Нямаше къде да се скрием, нито какво да направим. Тичахме като обезумели напред и се опитвахме да избягваме мълниите, които като огнени копия се опитваха да ни промушат.

След часове наред бягане, краката вече не ме държаха, но продължавах, колкото бързо можех. Едва дишах, пред очите ми всичко се въртеше.

 - Ирина! Бързо! Към пещерата! – чувах приглушения глас на Павел.

Хукнах още по-бързо към спасителната дестинация, но краката ми се подгънаха и аз паднах в тревата. Не можех да си поема дъх, а бях само на няколко метра от пещерата. Надигнах се. Виеше ми се свят, но трябваше да продължа. Втурнах се нататък. В мига, в който влязох вътре, вече чувах думите на Павел, като че ли бяха далечен шум. Пред очите ми притъмня и аз се строполих безсилна на земята.

Нямам представа колко време мина, но когато се събудих, лежах на същото място, а до мен седеше Павел. Беше запалил огън и кротко отпиваше от горещия си чай. Щом ме видя, той се усмихна и посочи една чаша до мен. Бавно се надигнах и я взех.

 - Съжалявам за това – промълвих виновно.

 - Спокойно! Вината не е твоя, а на Олга – Павел злобно скръцна със зъби. – Ти сега как си?

 - Вече съм добре. Можем да продължим.

 - Сигурна ли си?

 - Да, напълно. Не се тревожи за мен. Хайде, да вървим!

Вървяхме дълго. Не спирахме да си разговаряме тихо и да се смеем. Осъзнах, че Павел е най-милото и добро момче, което някога бях срещала. Обикнах го с цялото си сърце. С него се чувствах в безопасност. С него бях щастлива.

Навлязохме в гъста гора. Почти бяхме стигнали до планината, която трябваше да изкачим. Изневиделица пред нас се появи чудовището на Олга. Вцепенихме се от страх.

 - Бягай! – изкрещях на Павел.

Двамата, бледи и уплашени, хукнахме между дърветата, но те не ни осигуряваха защита. Великанът ги събаряше и щяхме да бъдем премазани. Тогава се случи най-лошото. Чудовището протегна гигантската си ръка и сграбчи Павел, който беше абсолютно уязвим от други вълшебни същества.

 - Не! – викнах с цяло гърло, но беше късно.

Приятелят ми беше попаднал в ръцете на най-големия ни враг.

Започнах да ритам и блъскам като луда великана, но (очаквано) нямаше ефект. Той се отдалечи бавно и тромаво. В мен забушува безумен гняв и започнах бързо да се катеря нагоре. Това беше единственият шанс да го спася.

Най-после стигнах до върха. Пред мен се издигаше огромен, величествен, но зловещ замък. Трябваше да успeя да вляза без да ме забележат. А предвид факта, че Олга беше разбрала къде сме, докато пътувахме, тази задача нямаше да бъде лесна.

И тогава ми дойде идея – за да вляза беше напълно достатъчно стражите да ме заловят!

Излязох иззад едно дърво и се втурнах към най-близкия прозорец на двореца. Естествено, охранителите ме видяха, хванаха ме и ме въведоха вътре при магьосницата. Планът ми вървеше идеално.

 - Така, така, така… Какво си имаме тук? Още един провален спасител? – изкиска се злобно Олга.

Тя беше дребна, слаба, стара жена, но възрастта не слагаше граници на жаждата ѝ за власт.

 - Пуснете ме! – дърпах се престорено. – Предавам се! Само Ви моля, не ме затваряйте!

 - Предаваш се, значи? Добре, добре… Няма да те хвърля в килия. Но при едно условие: ще бъдеш моя слугиня и помощница до края на живота си!

Въздъхнах тежко и промълвих:

- Добре, на всичко съм готова!

- Добро момиче! Пуснете я!

Стражите послушно ме освободиха от здравата си хватка.

 - И така… – Олга оголи пожълтелите си зъби в нещо, което сигурно трябваше да бъде усмивка. – Имам много важна задача за теб! Искам да почистиш онзи сандък незабавно!

 - Както пожелаете, Ваше Магьосничество!

Вещицата се оттегли в една малка стаичка, а аз се приближих до сандъка. Отгоре беше изписано с едри букви: „ТВОРБИ ЗА ИЗХВЪРЛЯНЕ“. Беше заключен с катинар. Огледах се и на стената забелязах закачена връзка с два ключа. Избутах сандъка, покатерих се върху него и взех ключовете. Всеки от тях имаше надпис. На единия пишеше „изхвърляне“, а на другия – „връщане“. Веднага разбрах – с първия всички книги щяха да изчезнат безвъзвратно, а с втория – да бъдат освободени и върнати по местата си. С треперещи пръсти пъхнах в ключалката втория ключ, мислейки си колко глупави са злодеите. В същия момент се появи Олга.

 - Не! – изпищя тя, но аз вече бях отворила капака.

Магьосницата изчезна, като че ли беше дим, заедно с всички стражи и с чудовището. Злото беше победено.

От ковчежето започнаха да излизат безброй листове и страната бавно, но славно започна да се възстановява.

Сега в мен оставаше само един въпрос: Къде е Павел? Започнах да обикалям стаите. И най-накрая го видях.

 - Павел! – викнах радостно и се втурнах във вече отключената килия.

Но той лежеше на пода безжизнен. Опитах да го събудя, ала без резултат. Не, не можеше да е истина! Аз обичах Павел повече от всичко на света. В главата ми като на забързан кадър преминаха всичките ни моменти заедно. Но бях закъсняла. Не бях успяла да го измъкна от безмилостната вещица.

По бузите ми се затъркаляха сълзи. Не можех да приема случващото се. В един миг бях загубила всичко.

Реших, че щом всичко е свършило, мога поне да опитам да направя онова, за което нямах смелост по-рано. Наведох се над Павел и посегнах да го целуна. Не можете да си представите колко бях изненадана, когато устните ми успяха да докоснат неговите, вместо да минат през тях. В следващия момент около нас засия ослепителна светлина, която ни понесе във въздуха. Секунди по-късно отново се приземихме.

Бях се променила. Кожата ми беше станала полупрозрачна. Бях се превърнала в призрак! Докато се оглеждах, Павел отвори очи се надигна. Беше жив! Заплаках от щастие. Скочих на врата му и за първи път успях да го прегърна. Той също ме притисна в обятията си и ме целуна.

 - Ти ме спаси! – промълви момчето. – Благодаря ти!

След тази случка заживях при него в Света на книгите. Павел се превърна в мое вдъхновение за творбите ми, които пък станаха сензация в страната. До ден-днешен живеем там и се радваме един на друг, завинаги запомнили, че любовта и знанието могат да надвият всичко.