"Бялата кокошка" (по действителен случай) от Елена Дякова

Имам бегли спомени за тази кокошка, но ги имам. Останалото е от видеоклипчета и разкази на покойния ми дядо.

По думи на дядо ми, тази кокошка просто се доближила до мен, когато за пръв път съм влязла в курника (тогава съм била двегодишна) и някак оттогава, съм я опитомила.

Във видеоклипчето, баба ми е хванала кокошката (която незайно защо съм оставила без име и съм я определяла само по цвят, вероятно, защото е била единствената бяла кокошка) и ми я дава. Всъщност я слага между коленете ми, защото не мога да я хвана с малките си ръчички. Кокошката преспокойно можеше да избяга, но тя си седеше. Даже аз я побутвах леко, но като направи крачка, някак ми е идвало на ум да се пресегна, да я хвана и да я придърпам при себе си. Този “метод“ го повторих няколко пъти, като в последния, несъзнателно съм хванала горкото животно за гушата и то естествено, тръгва назад и се опитва да се отскубне. Аз стискам с някаква Херкулесова сила, дошла от не знам къде, но в крайна сметка бялата кокошка се измъкна и се скри някъде из курника. Аз съм протегнала ръчичка и съм започнала да скимтя, но баба ми е казала, да се опитам сама. Била съм на две, но явно съм разбирала и съм тръгнала да се поклащам след птицата. Това е от чужди източници. Нататък вече е от лично мои спомени.

Всяко лято, преди да започна училище, прекарвах при дядо ми. По цяла седмица седях при него, само в събота и неделя се прибирах в града. Беше хубаво при дядо. Имаше правило, само аз да взимам яйцата на кокошките. Нямахме петел, защото последния нападаше дядо постоянно и му беше раздрал кръста. Интересното е, че когато аз влизах, този петел не ми правеше нищо. Тогава бях убедена, че моята кокошка му е казала да не ме закача, защото съм добро и послушно дете. Естествено, осъзнавам, че сега това не е възможно (дали), но действително нямам друго обяснение.

Имаше дни, в които по цял ден седях в курника, гушнала бялата кокошка, и давайки ѝ смески от ръката ми. Понякога ме е клъввала и наистина не е шега работа кокошия клюн, но понеже това беше моята кокошка, беше ѝ простено. Имахме още девет кокошки. Дядо казваше, че моята е най-силната (така и не разбрах откъде знае). Той ми обясняваше, че когато няма защитник (петел), една от кокошките получава задачата да брани останалите, по-слаби. Гордеех се, че моята бяла другарка, беше с такава отговорна задача. Сега си спомням, че държах да ям само яйцата на бялата кокошка, на никоя друга, затова специално ги отбелязвахме или отделяхме. Много исках птицата ми да си има пиленца, но дядо казваше, че не може вече да гледа пилци. Ставаше ми мъчно, че кокошката ми няма да има дечица, но това се оказа добре, защото като всичко живо на този свят, кокошката ми умря, но не от обикновена смърт.

Бях на четири или пет, не съм сигурна, но помня нощта, в която бялата кокошка умря с чест. Имах ужасния навик да седя до осем вечерта будна (тогава това беше голямо провинение) и дори дядо ми, който рядко повишаваше тон, вече ми се караше. Заведе ме в стаята, в която обикновено спях, зави ме с одеяло, понеже беше есен (не беше студено, но нали съм била малка). Дядо ме остави да заспивам сама, защото той имаше още малко работа. Помня, че гледах през прозореца голямата луна и се чуваше само песента на щурците.

Не зная към колко се събудих от кудкудякане. Тогава още се разсънвах, търках очи, когато чух изстрел. За малко дете това беше хем любопитно, хем страшно. Съвсем скоро след изстрела някой започна да слиза по стълбите (спях в мазата, която всъщност можеше да се нарече долен етаж ) и естествено инстинктът на малките хлапета ме осени (завих се презглава и се направих на умряла ). Човекът дойде при мен, очевидно да види дали съм жива (или заспала) и после си тръгна. Тогава изобщо не ми дойде на ум, че това е дядо. Мислех го за лошия чичко от филмите, които аз не можех да гледам.

На сутринта, след като се облякох и приготвих (обличах се светкавично между другото ), потърсих дядо. Той беше в кухнята и пушеше. Гледаше ме доста сериозно. Аз, мислейки, че е разбрал, че бях стъпкала едно от цветята, без да искам, ще ми се скара, но не. Той съвсем откровено и ясно ми каза: ,,Ели, твоята кокошка полетя на небето“. Нямах бегла представа какво се е опитвал да ми каже, но реших, че приятелката ми се е научила да лети. Тогава дядо продължи: ,,Нощес е дошла една лисица...“. Само като чух лисица, вече схванах какво е станало. Дядо не успя да довърши, защото започнах да плача. Той ме прегърна и ми обясни, че трябва да се гордея, защото бялата ми кокошка се е сбила с лисицата и е успяла да защити другите кокошки, но не и самата себе си. Дядо ми беше застрелял лисицата, която тъкмо тръгвала с моята, убита кокошка. Аз не можех да повярвам и изтичах до курника, за да проверя. За жалост беше истина. Имаше доста перушина, малко рижа кожа и червена почва. Другите кокошки си седяха до мястото, където обикновено снасяха и бяха почти притиснати една о друга.Сигурно лисичата миризма ги е карала да седят така, не знам. Дядо ми предлагаше да се сприятеля с друга кокошка, но аз категорично отказвах.

Бях малка, но бях вярна на приятелите си. Моята кокошка ме научи на вярност и приятелство. Дано да съм се научила и на героизъм и чест, защото точно това е демонстрирала тя, в този неин обречен бой.