"Злото куче" от Ася Иванова

„Що е злото, ако не е добро, изтерзано от глад и жажда?”

 Халил Джубран

Слънцето бе залязло преди час и звездите вече блестяха на небето. Минавах покрай къщата на съседа и силният кучешки лай ме накара да замръзна на мястото си. Знаех, че в двора на къщата има завързано зло куче. Но лаят не дойде оттам. Дойде точно зад мен!

Отивах при Ирен, най-добрата ми приятелка, която живееше зад ъгъла, на същата улица. Бях си забравила телефона у тях, когато ѝ гостувах този следобед. Никак не ми се излизаше от вкъщи, но сякаш не можех да оцелея до сутринта без мобилния си.

Обърнах се бавно и застанах пред белгийската овчарка. От каишката на врата ѝ се спускаше дебела верига, стигаща до земята. Дори на светлината, идваща от единствената лампа на улицата, виждах, че кучето ми се бе озъбило насреща. Бях чувала съседа да го нарича Фурия, когато крещеше, задето лаело. Фурия изръмжа и пристъпи към мен с лай. Аз отстъпих крачка назад. Знаех, че ако побягна, ще ме догони веднага и вероятно ще ме ухапе. А можеше и да ме разкъса безмилостно! Но знаех и друго. Ако го направеше, щеше да е защото ме е взела за заплаха, каквато всъщност не бях. Наоколо беше тихо. Ако извиках, все някой щеше да ме чуе. Но ме беше страх, че ако изпищя или направя по рязко движение, ще провокирам кучето. Отказвах да се паникьосам и после да съжалявам. Наведох се и коленете ми се опряха в плочките на тротоара. Когато вдигнах поглед, се озовах очи в очи с Фурия. Черните ѝ мънистени очи ме гледаха над озъбената ѝ муцуна. Стоеше на метър от мен, но вече не пристъпваше заплашително.

Преглътнах страха и паниката си. Протегнах бавно ръка напред. Сърцето ми бумтеше в гърдите и сякаш се опитваше да изскочи, да избяга надалеч.

Фурия, за моя изненада, се отдръпна стреснато назад, клатейки глава. Не помръднах. Знаех какво означаваше това и не можех да повярвам, че се е случвало на моята улица. Фурия спря да клати глава и след минута – две се приближи бавно до ръката ми. Видях, че е затворила уста, скривайки заплашителните си зъби. След няколко секунди твърдата козина докосна протегнатата ми ръка и аз се усмихнах леко. Кучето искаше да бъде погалено, но  отстрани дойде силен вик. Фурия подскочи назад.

Съседът ми – възрастен мъж на малко повече от петдесет години. Имаше оплешивяла глава, гладко избръснато лице и шкембе, което вървеше пред него. Той тръгна заплашително към мен и Фурия, размахвайки дървен кол. Кучето заотстъпва уплашено назад. Очевидно се беше освободила от веригата, на която той я държеше, и не искаше да се връща в този затвор. И аз не исках де се върне при този човек, който я биеше. Как да не искаше да ме нападне, като досега бе видяла само лошо от хората?!

Съседът ми взе един камък от земята и го метна към Фурия. Кучето се отдръпна на косъм и камъкът мина точно до нея.

– Недей! – Изкрещях.

Но мъжът не ме послуша, а се засмя.

– Нищо ѝ няма. Ето, – подаде и на мен камък – удари я и няма да те закача!

Пред очите ми падна тъмна завеса. Исках да убия този човек с голи ръце. Затворих очи и вдишах, за да се успокоя. Не можех да действам първично като него. Но онова което виждах, когато затворех очи, бе страха който излъчваше Фурия.

Отворих очи и сграбчих камъка от ръката на мъжа. Захвърлих го в краката му.

– Защо е нужно да я биеш? – Исках да прозвуча нормално, но гласът ми беше по-висок от надигналия се в гърлото ми гняв.

Мъжът ме изгледа отвисоко.

– За да ме слуша!

Това бяха думите му преди да тръгне към бедното създание, свило се в сенките на пътя. Нямаше много какво да направя в тази ситуация, без да си навлека неприятности. Трябваше да си тръгна. Но аз не го сторих.

Изтичах по улицата, изпреварвайки мъжа и застанах между него и Фурия.

– Махни се от пътя ми, момиче – каза през зъби той.

– Защо? И мен ли ще удариш? – Отвърнах предизвикателно аз.

По лицето на мъжа се изписа гняв. Фурия стоеше зад мен и с периферното си зрение виждах как продължаваше да отстъпва назад. Ако избягаше сега, знаех че скоро щеше да се върне на единственото място, на което бе намирала храна  досега – при своя насилник.

– Това – разтворих ръце посочвайки ситуацията – не е правилно. Защо ти е куче, което биеш и не пускаш да се разходи на повече от два метра на верига?

Мъжът ме гледаше няколко секунди преди да отговори през зъби:

– Злото куче гони хората от дома ми.

Не си направих труда да сдържа горчивия смях, който се изтръгна от гърлото ми. Та нали именно той с поведението си бе предизвикал Фурия да бъде зла?!

– Ти – направих крачка към него с блеснали от гняв и неприязън очи, – нямаш – още една крачка, – право – вече стоях на половин метър от него – да биеш кучето си за щяло и нещяло. – Последните думи излязоха от устата ми като шепот, но знаех че ги е чул.

Пресегнах се и изтръгнах пръчката от ръката му. Захвърлих я на земята и го погледнах в очите. Беше по-висок от мен и все пак ме гледаше сякаш бях обезумял психопат.

– Махай се от погледа ми! – Извиках.

Мъжът замахна с ръка, сякаш искаше да ме удари. Но после поклати глава и се изсмя. Реши да се предаде. Заръси цветущи псувни и се обърна да се прибира в къщата си.

Извърнах се бавно и видях Фурия да ме гледа с очакване. Нямах представа дали разбираше какво се случваше. Искрено се надявах да дойде с мен вкъщи, за да я нахраня и да измисля какво ще я правя. За моя изненада, когато тръгнах бавно заднешком, привиквайки я, Фурия пое несигурно към мен.

Вече не се интересувах от забравения ми телефона у Ирен. Нито от това, че на сутринта щях да се изправя пред последствията от действията си срещу гневния съсед. В онзи миг ме интересуваше само кучето. То беше изстрадала душа, жадна за малко любов и внимание.

Дадох си сметка, че злото е добро, измъчвано от глад и жажда!