"Ключът към щастието" от Никол Лозанова

Имало едно момиче на име Бела. Тя имала дълга, права, светлокафява коса и красиви сини очи. Била мила и добра с всички и обожавала природата. Виждала в света нещо, което никой друг не виждал, а именно - положителната му страна. Никога не се отказвала, защото знаела, че винаги ще постигне това, за което се бори истински. Нейната мечта била да стане фея на природата и сега, благодарение на тази интересна и забавна приказка, ще разберете как успяла да я постигне, че даже получила и нещо още по-значимо.

  Един ден, кралицата обявила, че е изчезнало сандъче, което можело да сбъдне едно желание на човек с чиста и добра душа и Бела веднага се заела със задачата да го намери.

  Докато вървяла, навлязла в една много гъста гора. На нея започнало да ѝ се доспива, облегнала се, притворила очи и заспала.

  Когато си отворила очите, видяла светъл женски силует. Той я погалил по косата и заговорил:

 – Добро утро! Как спа?

 – Добре - отговорило момичето. - А коя сте Вие?

 – О, да, извинявай! Аз съм твоята пазителка. Винаги съм била до теб, но никога не си ме виждала.

 - И защо сега те виждам?

 – Защото трябва да ти обясня нещо важно. Намираш се в Прокълнатата гора, която ти пречи да си продължиш пътя. Ти спа хиляда и сто години тук. Ще ти помогна да се измъкнеш от това място, за да не заспиш завинаги.

  Те продължили пътя си и въпреки многото опити на Бела да заспи, силуетът я предпазил от магията на гората.

  Минало време и те излезли от гората. Жената дала една бяла кърпичка и ѝ казала ако има нужда от помощ да я потърка и тя ще се появи. След това изчезнала.

  Бела продължила по пътя си сама и стигнала до една роза. Момичето се чудело: „Защо има роза по средата на пътеката?“. После, незнайно как, започнала да чува мислите ѝ. Била много объркана, но разбрала, че розата иска да ѝ покаже пробитата чиния и реката. Не знаела какво да направи и решила да потърка кърпичката, която получила по-рано. Женският силует се появил веднага и я попитал с какво може да ѝ помогне. Бела ѝ обяснила ситуацията и какво се е случило.

 – А, това ли? Спокойно! Това е твоята дарба, която си наследила от майка си. Тя също обичаше природата като теб - отговорила ѝ жената.

 – И защо преди не знаех, че я притежавам?

 – Ами… Защото сега, някой има нужда от теб.

 – Добре. А може ли да ми помогнеш и с някаква подсказка, моля?

 – Това е лесно. От какво се нуждаят растенията, което го има в изобилие в реката?

 - Вода?

 – Да, точно така. Ти трябва да полееш розата с вода от реката с тази чиния, докато не си утоли жаждата.

 – А как да разбера кога да спра?

 – Ще разбереш - това били последните ѝ думи и изчезнала.

  Бела поливала, поливала, докато корените на розата се показали, а в тях, било оплетено сандъчето. Тя се зарадвала, но радостта ѝ не траела дълго, защото осъзнала, че няма ключ за него. Помислила и си казала:

 – Дали кралицата е изгубила и ключа или само сандъчето? Не знам. Просто ще ѝ го занеса.

  Тръгнала да се връща по същия път, но незнайно как, попаднала в бъдещето и на мястото на кралството, където живеела, бил разположен град на име Варна. Била учудена, помислила и се сетила, че е спала хиляда и сто години и всичко ѝ се изяснило. Тя попитала една баба как може да стигне до кралицата им, а бабата отговорила:

 – Омръзна ми, как може да сте толкова невъзпитани вашето поколение?! Не мога повече! Край, това беше, ще подам жалба в министерството!

Момичето било много объркано и попитало друга жена, но тя изобщо не я отразила, защото гледала някаква правоъгълна, тънка кутийка, която светела и се наричала телефон. Бела попитала още едно момиче, което първоначално помислила за клоун, защото лицето ѝ било намазано цялото в цветове. Момичето я поляло с вода и ѝ казало:

– Да не съм ти Googlemaps? Ха-ха-ха… - и я отпратило грубо.

Бела седнала на една пейка в Морската градина и започнала да плаче.

  По едно време минало едно момче и я загледало, защото била много красива и била облечена по странен и средновековен начин - в дълга черна пола с много ситни и детайлни бродерии по цялото си облекло. Той решил да седне до нея и я заговорил:

 – Какво има? Да не си се изгубила?

 – Да. Аз търся кралицата ви, защото… - и му разказала цялата си история.

 – Интересно! - възкликнал той. – А откъде идваш?

 – Идвам от едно далечно за вас място, наречено единадесети век.

 – Как така си от единадесети век и изглеждаш толкова млада и красива? Досега не бях виждал толкова изящна девойка. А как каза, че се казваш? Сигурен съм, че за такова хубаво момиче като теб, трябва да има и хубаво име, което да му подхожда.

 – О, благодаря за комплиментите! Никой преди не ми е казвал по-прекрасно нещо. Името ми е Бела. А твоето име, любезни момко?

 – Моето име е Николай. И не се държа любезно, а приемливо за разговор с момиче като теб.

 – Може ли да ме упътиш към кралицата ви? - попитала тя.

 – Ама ние ня… - той се спрял. - Добре, ще те заведа - казал, за да прекара повече време с нея и да я опознае.

  Тръгнали те по пътя, като никой от тях не знаел накъде вървят. Не спрели да си говорят и осъзнали, че имат много общи интереси.

  Минало време и Бела забравила какво търси. Николай ѝ напомнил защо са тръгнали, извадил един ключ и ѝ го дал. Тя много се зарадвала и го целунала. Двамата продължили живота си заедно.

  Бела разбрала, че освен мечтата си да е фея, тя постигнала нещо още по-добро - създала семейство, историята ѝ щяла да бъде разказвана поколения наред. А ключът и сандъчето? Разбрала, че вече не са ѝ нужни, понеже била постигнала всичко, което искала.