Не рядко на обществени места, по улиците или в градския транспорт се случва да срещнем глухонеми деца и младежи, които разговарят помежду си с жестове и мимики. Някои от околните се споглеждат и побутват, с което без да искат ги заклеймяват с определението "различни". Експерти, политици и журналисти не престават да говорят за това, докъде се простира толерантността у нас и как да направим така, че децата с увреден слух да не се чувстват „различни”. До голяма степен всичко зависи до личното възпитание и култура, но има и чисто прагматични фактори, за да се случи така наречената "интеграция на хората в неравностойно положение". Пример за това са онези училища и детски градини, които приемат в масовите си паралелки и глухонеми деца. В София такива са четири училища и една детска градина – твърде малко, но пък и достачно показателни, че от подобна практика има нужда.

"Това са училища, в които учат нормални деца, колкото и относително да е това определение – обяснява преподавателката по жестомимика Мария Димитрова. – В тези учебни заведения са създадени специални кабинети, ръководени от специалисти за работа с деца с увреден слух. В зависимост от проблема на детето, съответният специалист след учебните занятия се занимава с него, помага му по-добре да усвои преподадения материал и задълбочава познанията му, ако детето е изостанало. Ефектът на подобни училища от една страна е в това, че децата се интегрират с останалите, а от друга – ако срещат затруднения в усвояването на материала, специалистите им дават възможност да преодолеят временните затруднения, след което да продължат обучението си редом с другите ученици".

Адаптацията на “различния” от останалите винаги е съпроводена с трудности. Практиката на Мария Димитрова обаче показва, че децата без слух много по-бързо и лесно преодоляват стереотипите спрямо себе си, когато са в досег с чуващите си връстници, а не изолирани от тях.

"Понякога дори децата с увреден слух много по-бързо се адаптират към средата от своите чуващи връстници – твърди Мария Димитрова. – Може би това се дължи на по-големия им интерес, на желанието и амбицията да се докажат, че са като всички останали. И в тези училища това става много бързо, интелигентно и нормално. Те наистина са съвсем нормални дечица и интересните им са същите като на останалите. Това е  една много добра форма на интеграция. Моите наблюдения показват, че децата, обучаващи се в училища с общи паралелки и наличието на специални за тях кабинети, се развиват много по-добре от тези в специализираните заведения”.

Училища за деца с увреден слух има на няколко места в страната. За да се разшири обаче практиката глухонеми деца да се обучават в обикновените училища, е нужно и благосъстоянието на родителите им да се повиши. Защото повечето семейства от провинцията, които търсят интеграция за своето глухонямо дете, например в столицата, са изправени пред финансовата бариера да му осигурят място за живеене.

"Сигурна съм, че всеки родител би искал да създаде възможно най-добрите условия за живот на своето дете и да му осигури качествено образование – обяснява Мария Димитрова. – Но влияние оказват и чисто битовите изпитания. Например, когато детето е от провинцията, родителите му трябва да го доведат в столицата и да му осигурят квартира, наемът за която не е по техния джоб. Ето защо, повечето семейства избират не обикновените учебни заведения, а специализирано училище за деца с увреден слух. За разлика от останалите, то предлага на учениците си и пансион. Така обикновеното училище се оказва за съжаление недостъпно, а в него на децата с увреден слух се предлагат много повече форми на обучение, отколкото в специализираните заведения – има компютърни и езикови курсове, тренировки по различни видове спорт, часове по рисуване и т. н.”.