Висок, синеок и достолепен мъж на средна възраст, усмихнат и леко накуцващ – така случайният минувач би описал 49-годишния Антон Колев, по–известен сред близките, познатите и приятелите си като Тони Доктора. Този прякор се „лепва” за името на родения в град Харманли мъж, след като съдбата му поднася тежък житейски урок. Иначе по образование Антон е педагог. Работил е като начален учител в родния си град, където среща и първата си съпруга. Ражда им се дъщеря, но парите не стигат, двамата живеят под наем, а разходите на семейството нарастват. Антон решил да замине за столицата и да изкара курсове за монтажник в металургичния комбинат Кремиковци. По онова време това е била единствената реална за него алтернатива да изкарва по-добри пари от тези на учител. Планирал впоследствие да замине на гурбет в бившия СССР и така да припечели за собствено жилище. Вместо това обаче няколко месеца след като започва работа в металургичния комбинат се случва трагедия, която преобръща живота му: „Трагедията се разигра на 23 февруари 1984 г.”, спомня си Антон и разказва : „Началниците ме бяха помолили да се кача на крана, приблизително на 20 метра височина, но нямаше парапет и платформата бе покрита с лед. Подхлъзнах се и полетях надолу с вик. Носех две кофи, пълни със строителни материали, метални и тежки, които се разхвърчаха. Късмет е, че не са ме ударили по главата. Само си мислех, докато падах: „Боже, спаси ме, имам дете”. Вярно е, че в такива моменти човек сякаш вижда на лента целия си живот. После съм надал страшен вик. И съм тупнал на земята. Равносметката: седем счупени прешлена и два потрошени крака. Свестих се в „Пирогов”. Край леглото ми имаше група млади хора с бели престилки, готвеха ме за операция. Помня, че повтарях, че искам да се върна на работа, изобщо не можех да разбера какво се е случило. Стажантите обаче ми обясниха, че съм паднал от 20 метра. После един по-възрастен доктор ми каза какви травми имам, но аз не можех да се успокоя и все напирах да ставам от леглото. Исках да видя в какво състояние е тялото ми, но лекарят ме предупреди, че ако ми покажат, ще припадна отново. Попитах лекаря дали ще живея. Той каза: „Да, ще живеете!”. Една година след операцията Антон трябвало да лежи на дървено легло, за да може гърбът му да се изправи. Болките при всяко вдишване и при най-малкото движение били ужасни. „Родителите ме обслужваха като малко дете. Обръщаха ме в леглото, хранеха ме – разказва Антон. – То си беше чисто възкръсване, не оживяване! Но това не беше цялата трагедия…”: „Съпругата ми ме беше напуснала. Всъщност тя го направи още, докато бях в болницата – спомня си Антон. – Тя поиска развод и го получи. Дъщеричката ни беше на годинка. Водихме дела и тя остана при мен. Съдът реши, че човек с толкова нисък морал, който е способен да изостави болен съпруг, не е достоен да бъде родител. Останах самотен баща.”

След като напуска болницата, Антон заживява при родителите си в Харманли заедно с малката си дъщеря. Животът му за дълго време е белязан от обиколки по болници и санаториуми. Следват нови и нови операции, докато в един момент лекарите се предават. Не и Антон. Макар и силно отслабнал физически, той не пада духом. Надеждата му за изцеление го отвежда при прочутата, вече покойна, българска пророчица Ванга. „Внесоха ме на ръце при нея” – спомня си Антон и цитира думите й: „Ти си оцелял, защото си Божи човек, защото си на високо духовно ниво и си искал да живееш, заради детето си. Зареден си с много силни биотокове, ще се излекуваш с масажи и биоенерготерапия. И когато разбереш, че си нужен на хората, твоята дарба да цериш и другите, ще те поведе по нов път! Повече няма да учителстваш. Ще помагаш на хората!” Така и става: „Явно вярата ми ме е направила силен - казва Антон. - Вярата в Бог, в собствените сили и в близките ми - моите родители и приятелите ми, в онези, истинските, които не отвърнаха лицето си пред бедата. Също и желанието ми да живея, заради детето. Станах на крака, оцелях. Спомням си как на един 8-ми март дъщеря ми заяви: „Татко, ти си моята майка и моят баща” и ми подари собственоръчно направена картичка. Разплаках се, но приех тази мисия. Бях и жената и мъжът вкъщи. Перях, готвех, чистех, ходех на работа...”

Антон започва да прави лечебни масажи. Помага на много хора в родния си град и печели все повече популярност. Хората му помагат кой с каквото може - с храна, дрехи, по-заможните – със средства. „Занимавал съм се с търговия, бил съм и барман по хотелите по морето, работник в кухня, екскурзовод с руски език, администратор в хотел. Не натрупах материални богатства, всичко раздадох и продължавам да давам. Спечелих обаче любов и уважение, а те не се купуват с пари”, казва Антон Колев, който вече е горд дядо на 49 години. Внучката му София го боготвори, радва се на любовта и уважението на дъщеря си и зет си. Нещо повече, въпреки болката от постъпката на жена си, Тони не намразва жените, даже напротив не спира да търси любовта през всички години на самота и я открива: „ Всеки търси голямата си любов и никой не знае къде и как ще я намери. Както казват, Бог е любов и любовта е в сърцето. И в един момент, когато се появи правилният човек, то дава някакви импулси. Срещнахме се в трамвая, запознахме се и се заклехме във вечна вярност. Вече десет години сме заедно и всеки момент от животът ми вече е белязан от любовта. Живеем заедно на квартира в София, разбираме се много. Както се казва, беше любов от пръв поглед. У нея открих всичко онова, което съм търсил винаги у хората като цяло. Контактувал съм с най-различни хора през живота си – и с много образовани, и с по-обикновени хора, и с бедни, и с богати и съм се убедил, че най-общо казано, жените търсят няколко неща – апартаменти, коли, банкови сметки, екскурзии. Мария-Магдалена обаче видя у мен човека, поиска любовта ми, да й бъда приятел, любим, опора. Тя е всичко за мен.”