Щрихи към портрета на художника

В България прекрачи прага на своя юбилей. Далеч от най-близките си. Сред нас е вече 16 години. Пътува между Ухан, Пекин и София, но сънува Париж. И до там отскача. За поредната си изложба. Последната току-що откри в Стара Загора.
Джао Дзиенфей. Абстракционист.

Ателието му е под самия покрив на стара софийска кооперация. Само близкият камбанен звън нарушава покоя на усамотението му. Вслушва се в него и с артистична насмешка отвисоко хвърля око към тълпите, дето щъкат долу из тесните централни улички. После слага „традиционната” барета на художника, спуска се по стълбището като по детска пързалка и хлътва в тясното кафене. Сякаш е на площадчето на художниците, забито нейде из парижкия Мон Мартр. Доскучае ли му, отива да изпие някоя и друга бира с българските си приятели в чешкото бистро или да се поразходи с китайските си другари в голямата градска градина с циганските музиканти и шахматните „шампиони”. А как е попаднал в България: Имах приятел. Дойдох при него, но попаднах в близо 30-ина галерии. Не познавах българската култура, но достатъчно видях, за да рискувам и да пробвам. Щом има толкова много галерии, значи изкуството съществува в тази страна, че е във всекидневието й. Може би през1996, когато дойдох, икономиката ви да е била лоша, но това не важеше за културата ви. Първата си изложба в София (2006) направих непосредствено преди изложбата си в Париж (2006). Доста години преди нея тихо четях, трупах знания, обменях идеи. Имах нужда от това време. Ако живеех в Париж, нямаше да успея да прочета всичко, което прочетох тук. Нямаше да успея толкова много да рисувам на спокойствие. Трябваше да опозная сам себе си.

***
Аз съм белязан, думите се изтъркулват като три бисерчета. Виждам как устните му потреперват. Очите не виждам. Те са се сгушили в прегръдката на очилата му, но имам чувството, че се пълнят със сълзи. Родих се и израснах в Ухан, столица на провинция Хубей. Една от най-високите сгради в света е там. Моят роден град. Яндзъ тече през него. (после ще ми покаже албумче с лични снимки - от реката с нейните води и брегове, от корабчетата, котвите и веригите; така ще разбера, че никога няма да успее да изтръгне тази котва от сърцето си; кой ли пък може, колкото и да се скитаме между земята и небето?). Там са родителите ми, семейството ми все още е там. Беше времето на Великата културна революция. Изключителен период в модерната история на Китай. В 1982-а ме приеха в Колежа по изкуствата, а две години по-късно започнах да преподавам акварел… Сега, когато се връщам в Китай, търся приятелите си от онези дни... С учениците си излизахме извън града, тръгвахме да пътешестваме не просто до съседното село или град, а попадахме в други светове… Бях щастлив! И млад, почти колкото тях. Бяхме истински приятели. Радвахме се да сме заедно, да говорим, да сме сред природата. Човек трябва да изпита подобно чувство, за да разбере какво значи „да дишаш с пълни гърди, да си свободен”. Сядах сред студентите и си говорехме за света край нас, за всяко нещо, което ни заобикаля. Никога не съм им казвал какво да правят и какво да видят. Просто сядахме и гледахме.

***
Джао Дзиенфей продължава да твърди, че и днес абстракционизмът все още е малко популярен в Китай. Има го и в моята родина, не че го няма. Но на Запад е едно, а на Изток – друго. При вас той се крие зад линията върху платното и благодарение на една нищо и никаква линия се превръща в плод на въображението. При нас е скрит в йероглифа. А калиграфската ни традиция е много древна. Калиграфията е китайският абстракционизъм. Но си права, че между западния абстракционизъм и нашия йероглиф има нещо общо – това е линията. Няма значение дали е дълга и непрекъсната, овална и затваряща някакво пространство или къса чертичка – една нагоре, една надолу, една надясно, една наляво, леко извита, малко ченгелче… Ние пишем картина, тъй както вие пишете букви. Всеки наш йероглиф е една изрисувана картина. Пълна абстракция за чужденеца. Все си мисля, че китайската калиграфия е нещо като мост между старото ни традиционно изкуство и модерното абстрактно изкуство… След културната революция много от китайските художници се заинтересуваха от този тип изкуство, започнаха да експериментират, да правят усилия да адаптират калиграфията към западната модерност.

***
Тук се чувствам добре. Живея в Европа. А за художника, без значение от коя част на света идва, това е мястото, което го изпълва със спокойствие. Според мене в съвременното изкуство има повече развлечение, повече забавление. От друга страна обаче, европейската традиция с нейната магическа сила го е привързала към религията и няма никакво намерение да го пусне от нея. Помисли само, като отидем в Париж, във Виена или в Рим, навсякъде изпитваме тази обвързаност, тя е витална и вековете не са я разклатили. Докато творбите на модерните художници за малко ни потапят в развлечението, но скоро след това се чувстваме много изморени. Дори моят любим Франк Стела принадлежи на развлекателния бизнес. Гледаш платната му, изпитваш наслада, но като напуснеш залата, вече не си спомняш нищо… край, толкоз, в главата ти остава усета за изживяното развлечение. Мисля, че това са двете страни на изкуството. Но има и трета. Откриваме я при импресионистите. Помисли само – гледаш, стоиш, гледаш и мълчиш, а щом напуснеш залата, винаги носиш образите в съзнанието си… Сякаш си стъпил на мост. Между онова старото, класическото и днешното, модерното и постмодерното. Импресионизмът наистина е велико изкуство, но аз имам нужда от нещо по-друго… все си мисля как абстрактното изкуство да стане по-религиозно, как да се натовари с повече вяра. Според мене най-важно е да имаш фигура и пентаграм. Фигурата винаги е в центъра на живота ни. А пентаграмът е съставен от линии. Те пък са в сърцевината на абстракционизма. Така той създава душата на творбата. Всяка фигура можем да наречем странна. За един зрител е една, за друг – съвсем различна. Това именно я прави абстрактна. Искам картините ми да са по-оптични, да са готови да искрят само и единствено в твоето око. Да го накарат да заблести. По точно определен начин. Само то и никое друго.

***
Франк Стела и Ван Гог, Салвадор Дали, Анри Матис, Бийтълс, джазът и родната китайска музика – всичко се слива в криволичещата линия на пътеката между черното и бялото. Образът е по-важен от цвета. Затова съм абстракционист. И обожавам Франк Стела, казва Джао Дзиенфей. Абстракционизмът има нужда от пространства, от голямо пространство. Ох, как обичам пространството. То ме прави свободен.

Картините са от изложбата „Новите лица на абстракционизма”
(2010 г., зала „Средец”)

Споделете

Щрихи към портрета на художника

Още от категорията

В събота се очаква се пожарът край границата с Турция да бъде овладян

Ще купуваме оборудване за още два хеликоптера за гасене на пожари, реши Съветът по сигурността

През почивните дни ще превали, остава топло и горещо

И рибите в Черно море страдат от екстремните жеги

В София се открива годишната конференция на АБУЧ

Температурите леко се понижават

Българско Национално Радио